Сребърна империя

Хазар се намръщи. Днес нямаше да грабне лесна победа. Дзинската войска превъзхождаше неговата в отношение повече от шест към едно. Дори след пристигането на Угедай и Толуй съотношението щеше да е две към едно. Хазар ги беше тормозил и покосявал, докато се движеха на юг, но така и не бе успял да принуди императора да спре и да се бие. Самият Угедай предложи да заобиколи отдалеч и да дойде от юг. Три дни бяха изминали мъчително бавно и накрая Хазар бе започнал да мисли, че императорът ще успее да стигне до границата и да се спаси, преди Угедай да дойде.

Откри, че му се иска Чингис да идваше от юг. Сърцето му се сви при тази мисъл и той тръсна глава, за да пропъди старческите си мечти. Имаше работа за вършене.

— Ето какво ще кажеш на Юсеп — обърна се той към вестоносеца. — Да се заеме с източния фланг и да ги принуди да се устремят към хана като през фуния. Ако трябва, да използват всичките си стрели. Той ще командва от пети до осми мингхан. При мен остават две хиляди души резерва. Повтори. — Изчака нетърпеливо, докато вестоносецът повтори заповедта, после го отпрати.

Загледа се към откритата равнина и се зачуди колко ли е пораснал дзинският император. Вече не беше гордо момченце, а мъж в разцвета на силите си, но лишен от онова, което бе негово по право. Земите, които беше познавал, сега се управляваха от монголски принцове. Огромните армии на баща му бяха смазани. Само тези войници му бяха останали. „Може би именно затова се бият толкова свирепо“, помисли си Хазар. Те бяха последната надежда за императора си и го знаеха. Границата със Сун се намираше мъчително близо, а те бяха все още силни и многобройни, подобни на пъстроцветни оси.

Хазар се върна при резервните воини, които седяха отпуснато на конете и гледаха врага. Изправиха се, когато командирът им спря пред тях — знаеха, че той ще забележи и най-дребната проява на немарливост.

Дзинските редици се престроиха, за да отговорят на новата заплаха. Настръхнаха пики и копия. Точно както беше очаквал Хазар, войниците започнаха да се отклоняват от прекия път към границата. Лично той нямаше да има нищо против, ако Угедай не беше там. Дзинският император искаше да стигне границата със Сун. Ако можеше да бъде принуден да се движи покрай нея, без да я пресича, в крайна сметка войската му щеше да се умори и монголските тумани щяха да започнат да я разкъсват по фланговете. До залез-слънце имаше още време и пехотинците на императора щяха да изгубят сили преди монголските ездачи. Дзинската кавалерия бе първата мишена на Хазар и беше откъсната от онези, които защитаваше от сабите и стрелите. Оцелелите се намираха дълбоко в центъра на войската, опозорени и пречупени.

Когато Угедай се приближеше, дзинците щяха да се озоват в капан между две неприятелски сили. Хазар си затананика, наслаждаваше се на онова, което предстоеше. Нищо не прекършваше бойния дух повече от страха да бъдеш нападнат в гръб.

Гледаше как първите четири хиляди воини бавно напредват през рояка стрели от арбалети, приведени в седлата, защитени от бронята си. Някои падаха, но останалите се приближаваха все повече и повече, въпреки че много от животните се препъваха. Един кон падна на колене, когато земята под него хлътна, но ездачът го изправи и продължи напред. Докато го наблюдаваше, Хазар стисна поводите с такава сила, че кокалчетата му побеляха.

Разстоянието между двете войски стана петдесет крачки и въздухът почерня от виещи стрели. Предните дзински редици хвърляха копия, но повечето не достигаха целите си и падаха на земята. Поради лошия терен монголските редици бяха нестройни, но лъковете им се огънаха като един. Въпреки рева на офицерите императорските войници се дръпнаха уплашено назад. Бяха се изправяли пред тази буря твърде много пъти и бяха отчаяни. От това разстояние монголските лъкове можеха да пробият почти всичко. Хората му напрягаха яките мускули на раменете си, хванали тетивите със закоравели като кокали пръсти. Никой друг народ нямаше лъкове с подобна мощ, нито толкова силни мъже, които да ги използват.

Пуснаха стрелите и бръмченето на тетивите долетя чак до Хазар. Залпът отвори във вражеските редици голяма дупка, стрелите отхвърляха хората назад така, че пиките и арбалетите им рязко се вдигаха към небето. Хазар кимна отсечено. Нито той, нито Джебе бяха спечелили златото на празника. Първото място спечелиха стрелците на Субодай. Въпреки това той също знаеше как се стреля.

Поразените падаха с щръкнали от телата им стрели, ехтяха писъци. Хазар се ухили. Бяха пробили кожата на вражеската армия. Копнееше да даде заповед да продължат дълбоко с брадви и копия. Беше виждал как войски биват разсичани по този начин въпреки цялата им мощ, барабани и разноцветни знамена.

Монголската дисциплина, калена в битки из цял свят, издържа. Хората му пускаха стрела след стрела, подбираха за мишени онези, които се опитваха да отстъпят или да се скрият зад щитовете си. Най-предните редици се сблъскаха и от двете страни паднаха още жертви, преди мингхан командирите да затръбят отбой и ликуващите воини да отстъпят.