Сребърна империя

Мингханите му избиваха като на игра вражеските войници в тила, оставяха широка диря от трупове по избуялата трева. Дзинците дори не се обръщаха, толкова твърдо бяха решени да стигнат до границата. Докато препускаше на юг след тях, Хазар видя един войник, оплетен в клоните на ниско бодливо дърво. Погледна го и видя как лицето му потръпва и очите му се разширяват от сляпата агония. Извади сабята и заби върха й в гърлото му. Това не бе проява на милост. Просто този ден не беше убивал и копнееше да се включи в битката.

Пролятата кръв го накара да изгуби част от самообладанието си и Хазар извика на воините си:

— След мен! С нищо не помагаме тук, а ханът е на бойното поле.

Препусна, докато не се озова само на сто крачки зад врага; търсеше най-доброто място и възможност за удар. Надигна се в седлото и се загледа в далечината с надеждата да види знаменосците на самия император. Трябваше да са някъде в центъра на гъстите редици, сигурен бе — преграда от коне, метал и хора, чиято единствена цел беше да отведат своя отчаян владетел до спасението. Хазар избърса с парцал кръвта от сабята си, преди да я прибере в ножницата. Хората му пускаха стрели в дзинските войници с безмилостна точност. Да, трудно беше да се сдържи.

Атаката на Угедай проби външните редици пиконосци. Дзинските части бяха дисциплинирани, но дисциплината сама по себе си не можеше да им донесе победа и те падаха, съсичани от монголските конници. Редиците им се разкъсваха, отстъпваха, раздробяваха се на групички съпротивляващи се мъже, които падаха, надупчени от стрели.

Проехтяха тръби и десет хиляди дзински мечоносци извадиха оръжията си и нападнаха с рев. Тичаха напред под пороя изстрелвани от съвсем близо стрели. Предните им редици бяха повалени и стъпкани. Тръгнаха като маса, а после се оказаха по разпокъсани двойки, тройки или дузини, изправени пред сабите на конниците. При вида на тази касапница онези отзад се поколебаха и монголските редици се спуснаха срещу тях. Само след няколко мига вече препускаха в галоп и нищо не можеше да спре атаката им. Дзинските редици се огънаха и отстъпиха още.

Толуй видя, че брат му се е врязал дълбоко във вражеската армия. Ханският клин дружинници избиваше противниците така, сякаш можеше да стигне чак до другия край. Изпита страхопочитание към Угедай. Не беше очаквал да го види как полудява на бойното поле, но явно вече нищо не можеше да го спре и хората му трябваше да напрягат всичките си сили, за да не изостават. Угедай препускаше, сякаш беше безсмъртен и нищо не можеше да го докосне, макар че въздухът бе пълен със смърт и пушек.

Толуй никога досега не бе виждал пушек на бойно поле. Това беше нещо ново и на хората му не им хареса, когато димът се понесе към тях. Толуй вече беше започнал да свиква със странната миризма, но оглушителните трясъци и гърмежи бяха най-ужасното нещо, което бе изпитвал. Не можеше да спре обаче, не и след като Угедай се носеше през противниковите редици. Всички бяха обезсърчени, че не могат да прекъснат движението на врага на юг. Сражението бе на път да се превърне в хаотична схватка, в която монголските преимущества скорост и точност щяха да се изгубят в яростта и жаждата за мъст.

Толуй заповяда на мингхан командирите си да защитят хана, да побързат да подкрепят фланговете му и да разширят клина в дзинската войска. Изпита прилив на гордост, когато Монгке предаде заповедта на своите хиляда и те го последваха без капка колебание. Малко бяха случаите, в които Чингис влизаше в сражение заедно със синовете си. Въпреки страха си за Монгке Толуй се усмихна гордо да види такъв силен младеж. Сорхатани също щеше да се гордее с него, когато й разкажеше.

Пушекът се разсея и Толуй зачака да последва нова гръмовна вълна. Дзинската войска заобикаляше хората му и се движеше неотклонно на юг. Толуй изруга, когато някакъв дзински войник мина почти под главата на коня му, мъчейки се да остане в строя. Уби го с къс удар отгоре, в мястото на врата, където нямаше броня.

Вдигна очи и видя стотици други да се приближават към него. Бяха с брони на обикновени войници, но носеха черни железни тръби. Видя ги как се мъчат под тежестта им, но продължаваха напред с някаква странна увереност. Командирите им изреваха заповеди да заредят и Толуй инстинктивно разбра, че не бива да им дава тази възможност.

И изрева прегракнало своите собствени заповеди. Хиляда от хората му се обърнаха да нападнат новата заплаха, като оставиха клина на Угедай да продължи без тях.

Дзинските войници падаха, докато се суетяха с фитилите и тръбите. Някои бяха смазани от конете, други умряха, докато поднасяха горящи фитили към оръжията. Много от тръбите паднаха на земята. Монголските воини обръщаха отворите им настрани и дори се хвърляха отгоре им със стиснати очи.

Не успяха обаче да стигнат до всички. Прозвучаха нестройни гърмежи и разкъсаха редиците им.