Сребърна империя

Администраторът кимна. По обед вече щеше да е мъртъв; нямаше значение какво ще се разбере с този странен човек, който говореше по толкова отвратителен начин. Само миризмата на монголите беше достатъчна, за да остане без дъх. Беше не само вонята на гнила коприна, но и плътната миризма на мъже, които никога не са се научавали да мият кожите си далеч на север, където въздухът бе сух. На юг те се потяха и воняха. Администраторът не се изненада, че ханът харесва парка. Със своите езерца и потока той бе едно от най-прохладните места в Суджоу.

Нещо в поведението на човека привлече вниманието на Угедай и той спря на един каменен мост над потока. По повърхността безметежно се носеха лилии — корените им чезнеха в черната вода.

— От много години имам вземане-даване с дзински големци и търговци — рече Угедай, задържа чашата над водата и се загледа в отражението си долу. Огледалната му душа впери поглед в него, подобна на душата сянка, която вървеше по дирите му през деня. Видя, че лицето му изглежда подпухнало, но въпреки това пресуши чашата и я протегна, за да я напълнят отново. Пиенето бе станало толкова естествено за него, колкото и дишането. Болката в гърдите му поутихна и той разсеяно се почеса по гърдите. — Разбираш ли? Те лъжат, бавят и правят списъци, но не действат. Много са добри в бавенето. А аз съм много добър в получаването на онова, което искам. Трябва ли да ти разяснявам какво ще се случи с теб, ако не изпълниш поръчките ми още днес?

— Разбирам, господарю — отвърна човекът.

Пак се появи — онзи блясък в окото, който правеше Угедай несигурен. Дребният човек някак беше прекрачил отвъд страха. Погледът му потъмняваше, сякаш вече не го бе грижа за нищо. Угедай беше усетил това и предишния път и вдигна ръка, за да му плесне един шамар и да го събуди. Администраторът рязко се дръпна и Угедай се разсмя и отново разля виното. Кайките закапаха във водата гъсти като кръв.

— Няма измъкване от мен, дори и в смъртта. — Знаеше, че вече заваля думите, но се чувстваше добре и сърцето му бе само далечно туптящо напрежение. — Ако сложиш край на живота си, преди да е уредено всичко, ще заповядам Суджоу да бъде унищожен, всяка тухла да бъде откъртена от съседната и направена на прах. Което не е мокро, ще гори, разбираш ли? Ха. Което не е мокро, ще гори.

Видя искрата на съпротива в очите на човека, но след миг тя се смени с примиреност. Угедай кимна. Трудно е да управляваш хора, които спокойно могат да изберат смъртта в отговор на агресията. Това бе едно от многото неща, за които им се възхищаваше, но днес нямаше търпение. От опит знаеше, че трябва да направи така, че изборът на смъртта да доведе до такава мъка, че да не им остава друго, освен да живеят и да продължат да му служат.

— Бягай да се приготвиш, администраторе. Аз ще се порадвам още малко на тази малка градинка.

Загледа как човекът забърза да изпълни нареждането му.

Гвардейците му щяха да задържат непрекъснато пристигащите вестоносци поне докато не се почувстваше готов да тръгне. Камъкът под голите му лакти беше прохладен и приятен.

Той отново пресуши чашата в непохватните си пръсти.

В късния следобед двадесет хиляди воини начело с Угедай и Толуй възседнаха конете си край стените на Суджоу. Елитните гвардейци на Угедай бяха половината от войската — мъже, прочули се с лъка и меча. Седем хиляди от тумана му яздеха черни коне и носеха черна броня с червени кантове. Много от прошарените воини бяха воювали още с Чингис и бяха заслужили свирепата си репутация. Останалите три хиляди бяха от Нощната и Дневната стража; яздеха светлокафяви или петнисти коне и имаха по-прости доспехи. Сред тях бе и Баабгай борецът, личен подарък от Хазар за хана. Ако не се броеше единственото изключение в негово лице, останалите бяха подбрани както според силата, така и според интелекта си. Чингис беше установил правилото, че човек трябва да служи в гвардията на хана, преди да може да поведе дори хиляда души в бой. Говореше се, че и най-последният от тях може да командва мингхан, ако се наложи. Първенците със знатна кръв водеха туманите, но ханските гвардейци бяха професионалистите, благодарение на които туманите си вършеха работата.

Гледката на войската винаги радваше Угедай. Властта, която можеше да упражнява чрез бойците си, беше опияняваща, възбуждаща. Туманът на Хазар беше на север и в него имаше десетки съгледвачи. Нямаше да е трудно да го открие отново. Угедай беше доволен от свършеното сутринта.

Освен воините бе довел в дзинските земи и армия от писари и чиновници, които да водят под отчет всичко, което е спечелил. Новият хан се беше поучил от завоеванията на баща си. За да има мир, някой трябваше да стъпи на врата на народа. Данъците и маловажните закони държаха хората кротки и дори донякъде спокойни, макар самият той да намираше това за озадачаващо. Вече не беше достатъчно да унищожиш войските им и да продължиш нататък. Може би подбудата бе съществуването на Каракорум, но сега той имаше във всеки дзински град свои хора, които движеха нещата от негово име.