Стейкман

— Ще ти обясня. Още от най-старите времена на испанското господство в Мексико правителството е имало практика да раздава големи парцели земя на частни лица. Това е ставало или при условие, че след толкова и толкова години там ще се заселят определен брой хора, или пък е била направо продавана срещу смешно малка сума, която не е имала нищо общо с истинската й стойност и обикновено е отивала в джоба на някой високопоставен чиновник. Тук такива парцели се наричат „емпресариос“, а при нас на север — „грантс“. И до ден-днешен не е нещо необичайно такива емпресариос да се продават евтино поради нужда от пари, като, да речем, една квадратна левга от четири хиляди и петстотин акра1 може да се получи за цена, която далеч не достига и хиляда долара. Не е необичайно по този начин и един-единствен човек да се сдобие чрез правителството с десет или петнайсет левги земя. Продажбата на тези „грантс“ е в ръцете на граф дон Вентура Ернано, а в това писмо доблестният алкалд на Морелия предлага на своя брат, макар и не с ясни думи, но все пак така, че от намеците става напълно ясно, да му скроят един хитър номер, който да го накара доброволно да им отстъпи още по-големи участъци земя. Както разбирам от писмото, веднъж седмично графът предприема пътуване до едно от своите имения, намиращо се недалеч от Морелия. Обикновено графинята го придружава. Та именно при един от тези удобни случаи двамата ще бъдат нападнати и пленени. Тогава Уилсън ще влезе в ролята на техен спасител и ще освободи графа, но графинята ще остане в ръцете на негодниците, за да могат да му поискат за нея откуп, който ще представлява възнаграждението за съучастниците им.

— Хитро скроен сатанински план, сър, който може да се очаква от такъв голям мерзавец! Но защо Уилсън не е унищожил писмото?

— И аз това се питам. При всяко злодеяние се правят и грешки, които могат да го изкарат на бял свят. Ние сме в пълна безопасност, върнахме си ограбеното, че и много повече. При тукашните закони и при тези обстоятелства не можех да действам по друг начин. Всъщност бихме могли веднага да тръгнем обратно, обаче трябва да сложа край на престъпленията на Уилсън и затова още утре в ранни зори ще посетя графа и ще му обясня как стоят нещата.

— All right! Ще го придружим и ще хванем за скалповете онези негодници заедно със „спасителя“. Не се съмнявам в успеха ни, както не се съмнявам и в това, че шапката ми е на главата! Ами какво ще правим с момичето?

— Ще остане тук, докато се върнем. Убеден съм, че отсега нататък можем да й имаме доверие.

— Тогава лягай да спиш, за да не пропуснем утрешното забавление!

Те си легнаха с радостната мисъл, че само няколко часа след пристигането си бяха постигнали повече, отколкото бяха мечтали.

На следващото утро Клаузен разпита къде се намира дворецът на графа. Там той научи, че същият заедно с графинята вече е тръгнал на път, и то още преди час. Младият човек незабавно отиде при един търговец на коне и осигури три добри и издръжливи ездитни животни, както и един водач, и не след дълго пак се озова пред странноприемницата.

Тим Съмърланд веднага се приготви за път. Нямаха никакво време за губене, защото бе напълно възможно коварният план на алкалда да бъде приведен в изпълнение още същия ден. Сара се закле да не мърда от мястото си и дори да не се приближава до прозореца до завръщането им. После поеха на път.

Водачът им беше млад човек, чиято външност им вдъхваше доверие. Освен това умееше да язди много добре. След като излязоха от града, той поде следния разговор:

— До Морелия съм на вашите услуги, сеньори, но не бих тръгнал току-така за Керетаро и Гуанахуато.

— Защо?

— От известно време онези местности си спечелиха лоша слава, защото наоколо се скитат бравероси1 и никой не може да им избяга. Само преди седем-осем дни нападнаха цял мула2 и избиха пътниците. Санта Мария, каква полза, че по петите им изпратиха кавалерия! Те просто се оттеглиха и в скоро време ще се развилнеят още по-ужасно от преди.

Клаузен се разтревожи. Неволно му хрумна мисълта, че между намеренията на Уилсън и браверосите може да има някаква връзка. После пришпори жребеца си.

Скоро стигнаха до запенените води на Сантяго, над която имаше стар полусрутен мост. Местностите ставаха все по-пусти, пътят не беше вече така добре утъпкан и най-сетне съвсем се изгуби в твърдата песъчливо-камениста земя. Тъй както препускаха, Клаузен не отделяше очи от следите от три коня. Несъмнено оттук бяха яздили графът и графинята със слугата си.

Постепенно отново се появиха храсти, както и вечнозелени иглолистни видове и скоро ездачите навлязоха в гора, където обаче не беше необходимо да намаляват бързината си, защото огромните дървета растяха доста нарядко. По едно време на Клаузен му се стори, че чува женски глас да вика за помощ. Съмърланд също го чу.

— Go on! — извика той. — Спипали са графа, а сега пък ние ще ги спипаме. Напред, сър!