Стейкман

— Така е, доня — отвърна Клаузен на най-чист испански.

— И как намирате Мексико?

— То е родина на феите, страна, за която поетите казват, че е загубен всеки, осмелил се веднъж да прекрачи границите й.

— Тогава значи и вие сте загубен, така ли е?

— Една могъща вълшебница ме е направила неуязвим срещу тази магия! — усмихна се той, като се поклони ниско и отстъпи назад. Прониза го един неописуем поглед, в който възхищението се бореше с гнева от това нарушение на етикета, изразяващо се в прекъсването по този начин на започнатия с нейната малка хитрост разговор. После тя се отдалечи с шумолящите си одежди.

Клаузен напусна алеите на Аламеда едва след като те, кажи-речи, се обезлюдиха. Вече беше сигурен, че търсеният от него човек не е бил тук. За да разгледа няколко от улиците на града на вечерно осветление, той не се върна направо в странноприемницата, а тръгна по заобиколен път, който го отведе към центъра на морето от къщи. Вече беше минал по няколко улици, когато погледът му попадна на тясна сграда и се спря на един прозорец на горния й етаж. Той беше отворен и някаква женска глава надничаше от него и оглеждаше улицата. Младият човек се отдръпна и се скри в сводестия вход отсреща, покрай който току-що се канеше да премине, и не откъсна повече очи от женското лице. То се различаваше съвсем ясно и той веднага го позна.

— Какъв късмет! Сара, терцеронката! Където е тя, там е и Уилсън!

Той изчака, докато Сара се оттегли навътре в стаята, и после влезе в къщата. По външния й вид в нея можеха да живеят само най-обикновени хора. Клаузен се озова направо в единственото помещение на приземния етаж. То беше твърде оскъдно обзаведено, но всичко беше чисто. Една старица се надигна от креслото, където беше задрямала.

— Извинете, майчице, че ви смущавам! Тук над вас живее дон Карло Пискалдо, когото търся, нали?

Той спомена първото име, което му хрумна в момента.

— Дон Карло Пискалдо ли, сеньор? Не, при мен не живее такъв човек, а и никога не е живял. Дала съм стаите си на дон Томасио, който пристигна тук едва вчера и веднага пак напусна Мексико за няколко дни.

— Да, това съвпада, трябва да съм объркал само имената. Благодаря ви, майчице, налага се да поговоря с донята!

Той излезе от помещението, изкачи се горе по тесните стъпала и почука на вратата. Отвътре някой тихо му извика да влезе и младият човек прекрачи прага.

Да, тя беше! Отправила поглед към вратата, Сара незабавно го позна. Пролича си по уплахата, накарала лицето й да пребледнее въпреки мургавия цвят на кожата й.

— Милорд Клаузен! — възкликна тя, като се хвана с ръце за масата, до която беше застанала.

— Аз съм, Сара! Защо се изплаши?

— Аз… аз… не съм се изплашила. Това… това е само от радост!

— Така ли? Тогава ми позволи да седна! Къде е мистър Уилсън, който тук се нарича Томасио?

— Отиде в Морелия при брат си.

— Кога ще се върне?

Тя втренчи поглед в лицето му и се опита да разгадае мислите му.

— Сара, истината! — настоя той със заповеднически глас.

— След четири или пет дни.

— Каква работа има там?

— Не знам.

— Къде е багажът му?

— Тук.

— А писмата и другите книжа?

— Също са тук.

— Покажи ми ги!

— Нямам право, сър, а и са заключени. И аз не бива да ги виждам.

— Къде са?

— Ей в този скрин.

— Добре. Тогава сам ще си помогна.

Той взе ръжена, пъхна края му под капака, напъна и ключалката отхвръкна. Тя не се осмели да се противопостави, нито да възрази, макар и с една дума. Дълбоко под бельото Клаузен намери скрит един портфейл и завързано с връв пакетче, съдържащо какви ли не документи и писма. Отвори портфейла и на лицето му се появи тържествуваща усмивка. Той откри там както своята депозитна разписка и откраднатите чекове, тъй и всички ценни книжа на Олбърс на обща сума от петдесет хиляди долара. Все пак, изглежда, Уилсън не се чувстваше в пълна безопасност и беше отложил осребряването им за по-късно. Клаузен прибра портфейла в джоба си и отвори пакетчето с различни книжа. То съдържаше листове, на които Уилсън се беше упражнявал в подправянето на подписи, както и малка сбирка от различни монограми и печати. Всичко това бе сигурно доказателство, че често се е занимавал с фалшификация на документи. Там се намираха и няколко писма. Младият човек разгърна изписаните листове и хвърли бегъл поглед на съдържанието им. Последното от тях беше с по-нова дата и изглежда, силно привлече вниманието му. След като го прочете, той върна останалите документи на мястото им, а въпросното писмо сгъна и пъхна в джоба си. После попита:

— Говорил ли ти е за граф Ернано?

— Никога.

— В Стентън ми каза, че имал много златен прах и нъгитси.

— В Ню Орлиънс продаде част от тях. Останалото се намира в долния сандък.

Клаузен разби и неговите ключалки. Вътре имаше няколко тежки торбички, чиято стойност сигурно беше доста голяма.

— Всичко това е ограбено! Той не бива да получи нито едно зрънце злато!

— Ограбено ли? — изплашено попита тя. — Не, Фред не може да направи такова нещо!

— Но го е направил, Сара! От мастър Олбърс отмъкна петдесет хиляди долара, от мен — няколко хиляди, а това злато е плячкосал от златотърсачите, които е избил.