Стейкман

Предложението бе прието и изпълнено. Следвайки пътя си все в права посока, двамата навлязоха между дивите череши. В момента Съмърланд яздеше коня. Клаузен вървеше начело, като обръщаше еднакво внимание както на местностите в далечината, тъй и на земята пред краката си. Вече се намираха в област, където можеха да срещнат хора, и следователно трябваше да се пазят от неприятели. Изведнъж той спря и се наведе, за да огледа внимателно тревата. Съмърланд слезе от седлото и също взе да се взира в пречупените и отъпкани стръкчета.

— Това е диря! Един, два… пет… осем, девет ездачи с едно, две… четири, пет товарни животни. Така ли е, сър?

— Да. Има девет отделни следи и отпечатъци от пет животни, които са били навързани едно за друго. Не са били индианци, а бели, защото не са яздили един подир друг, а без никакъв ред в група. Ще тръгнем ли по петите им?

— Защо не? Налага се заради собствената ни безопасност.

— Добре, но бавно. Минали са оттук само преди четвърт час. Ако беше по-отдавна, стръкчетата трева щяха вече да са се изправили.

Като водеха коня за юздата и не изпускаха следите от очи, двамата свърнаха надясно и непрекъснато търсейки прикритие, внимателно наблюдаваха откриващия се пред тях терен. Ето че дирята пресече едно песъчливо място, където копитата се бяха отпечатали още по-ясно. Тези хора сигурно се чувстваха в пълна безопасност, защото иначе старателно щяха да избягват да оставят подобни доказателства за присъствието си.

— God bless my soul — Боже милостиви! — тихо възкликна Съмърланд. — Та това са стейкманите, които ми откраднаха златото! Бяха четиринайсет. Пречукахме петима, значи са останали девет. Вярно е, тъй както е вярно, че шапката ми е на главата!

— Откъде си толкова сигурен, че са те, Тим?

— Откъде ли? Е, ами не виждаш ли ей тези следи от копита в пясъка, които… ах, тъй, та ти не можеш да го знаеш! Я погледни отпечатъка от десния заден крак! Лявата му страна не е ли малко по-къса от другата?

— Е, да.

— Тази следа е оставена от моята стара дореста кобила. Ако не е така, нека целия ме набият на кол! Веднъж дълбоко в копитото й се беше забил трън и мястото загнои. След време кракът й оздравя, но отзад една част от копитото остана леко извита нагоре, тъй че в пясъка никога не се отбелязва целият отпечатък. Не е цял даже и сега, когато клетото животно е прекомерно натоварено, както си личи от дълбочината и ясните очертания на дирята му. Непременно трябва да си върна кобилата, пък ако ще да ми струва дори и живота! Ще ми помогнеш ли, сър?

— Естествено! Тези типове са извадили коловете, обозначаващи пътя, и за малко не загинахме. Изобщо да не говорим, че са те нападнали и ограбили. Трябва да им дадем сериозен урок, макар да не обичам да отнемам човешки живот, без да е съвсем наложително.

Те продължиха по дирята. Отделните дървета между ниския храсталак започнаха да се срещат все по-често и най-накрая образуваха средно гъста гора, през която следите водеха в права посока. По едно време до тях достигна миризма на пушек.

— Стой! — обади се Съмърланд. — Спрели са да лагеруват и са запалили огън. Почакай ме малко! Ей сега се връщам.

Той заведе коня обратно до края на гората и го върза между храстите така, че нито да се вижда, нито да може да избяга. После се върна и каза:

— Сега най-важното е да се приближим до тях, без да ни забележат. Последвай ме!

Търсейки прикритие, той започна да прибягва от едно дърво до друго, като през откритите пространства притичваше бързо и безшумно. Клаузен го следваше по същия начин. След известно време двамата забелязаха светъл дим, който си проправяше път между шумата на дърветата. После видяха и огън, около който бяха насядали деветима мъже. Съмърланд се облегна на един бор, чийто ствол бе достатъчно дебел, за да им предложи сигурно прикритие. След това направи знак на своя спътник да дойде при него.

— Все още не са разседлали конете, а не виждам и постове.

— Къде са животните?

— Ей там насреща се чува пръхтенето им. Трябват ми оръжия. Ако са при конете, тогава не е нужно да проливаме и капка кръв. Ела!

Те се промъкнаха съвсем близо до конете, които останаха спокойни, понеже и бездруго все още не бяха освободени от товарите и юздите.

— Виждаш ли ей там моята дореста кобила? Ама на седлото й наистина все още висят чувалчетата с моите нъгитси! А пък ей онзи вран жребец има на товарното си седло пълно снаряжение за един ловец. Ще взема тези два коня, а ти отмъкни един или два други. На останалите ще прережем ремъците и ще ги разгоним. Go on1, сега, бързо!

Той се прокрадна напред, минавайки между животните, сряза няколко ласа и така плесна конете по задниците, че като цвилеха силно, те се пръснаха във всички посоки. После скочи на гърба на кобилата, хвана юздите на врания жребец в ръка и едва тогава се огледа за Клаузен. Младежът беше яхнал един кон с кафяв косъм и тъкмо се канеше да се отдалечи, когато се разнесоха гневни крясъци и между дърветата се появиха стейкманите. Първият от тях беше широкоплещест тип с голяма черна брада, който незабавно се втурна към Клаузен.