Стейкман

С изисканото поведение на съвършен ухажор той отново сложи шапката си на главата, позатегна ремъка на пушката си и се отдалечи в лек елегантен галоп. Не се обърна нито веднъж, макар нещо неудържимо да го влечеше да хвърли още един поглед назад. Тук той за пръв път беше видял женско лице, което, както признаваше сам пред себе си, нямаше никога да забрави.

Когато стигна града, отседна в първата странноприемница, която му се изпречи на пътя, повери жребеца си на грижите на коняря и влезе в голямото помещение, където посетителите се хранеха и пиеха. Там той привлече всеобщото внимание върху себе си, защото побърза веднага да грабне оставените на една маса вестници. На един трапер, който умее да чете, хората гледат, кажи-речи, като на някакво чудо. По едно време направи знак на човека зад тезгяха да дойде при него и го попита:

— Коя е майка Смоли?

— Не познавате ли майка Смоли, мастър? Но тогава сигурно никога не сте идвали тук? Тя беше най-красивата мулатка надлъж и нашир и след като й бе върната свободата, се омъжи за богат търговец от Мисисипи, а сега е вече вдовица. Тя е най-почтената жена в целия град и навсякъде е позната като ангел-хранител на изпадналите в беда хора. Ето защо всички я наричат само майка Смоли.

Ловецът благодари за това сведение и още веднъж прочете обявата, която му беше дала повод да зададе въпроса си. Тя гласеше: „Истинският джентълмен може да получи при майка Смоли изискан подслон с ползване на библиотека, както и добра храна.“

Може би обявата му допадна най-вече със странния начин, по който беше написана. Той се осведоми за адреса на мулатката и реши да я посети.

Къщата, която му описаха, се намираше на една от най-красивите и най-спокойни улички на Стентън. Той позвъни на входната врата на приземния етаж. През една пролука на вратата видя прелестно тъмнокожо лице.

— Майка Смоли у дома ли си е, дете мое?

— Да. Ще я повикам.

— Не, недей, съобщи й за мен — усмихна се той на недоверието, което бе събудило неговото облекло. — кажи й, че трябва да говоря с нея.

— Тогава ви моля да почакате!

След доста време, несъмнено едва след като прислужницата бе описала на господарката си посетителя с всички подробности, той бе пуснат да влезе, но стигна само до преддверието, където го посрещна една доста закръглена чисто облечена жена, която бе може би на около четирийсет години и чийто цвят на лицето издаваше произхода й от някоя хубавичка coloured lady1.

— Милейди, извинете, ако…

— Моля ви, майка Смоли и нищо друго! — бързо го прекъсна тя.

— Е, добре, майко Смоли! В една обява прочетох, че давате изискано жилище с хубава храна.

— Вярно е, но прочетохте ли и на кого го давам?

— На истински джентълмени.

— Значи не и на някой от мнозината, които се наричат така, без да са такива, а само на хора, които с право мога да причисля към джентълмените.

— Майко Смоли, този вид хора са извънредно голяма рядкост тук в Югозапада.

— Тогава просто жилището ми ще остане празно. В дома си приемам само такива хора, за които освен строга хазайка мога да бъда и добрата майка Смоли. Изпраща ли ви някой?

— Не. Самият аз реших да живея при вас, в случай че личността ми ви се хареса, а и на мен ми допаднат вашите стаи. Тя не успя да сдържи една лека усмивка.

— Моето жилище сигурно ще ви хареса, но я ми кажете кой сте и какъв сте? Предполагам, че сте ловец или трапер, а?

— Ако се съди по сегашния ми вид — да. Идвам от Скалистите планини и не съм имал възможност да сменям нито дрехите си, нито бельото. Мислех да го направя едва след като се настаня да живея в града.

— И защо искате да живеете тъкмо в Стентън?

— Защото тук се намира печатницата, с чиято помощ възнамерявам да публикувам някои мои неща. Тя го погледна учудено.

— Да не би да сте някой учен или пък дори и поет?

— Може би. Предприемам далечни пътувания единствено заради науката. Името ми е Рихард Клаузен.

— Ри… Клау… зен, моля, моля ви, сър, та влезте тук де! Жената бързо отвори една врата, побутна го да прекрачи прага на много хубаво подредена стая, измъкна от препълнена с книги етажерка едно подвързано с кадифе томче и му показа заглавието.

— „Любовни песни“, сър. Вие ли сте ги съчинили?

— Да, от мен са.

— Нима е възможно! Мъжът ми беше немец, остави ми много ценна библиотека, а любимите му книги бяха именно вашите. Не мога да ги прочета, но знам заглавията им и ги пазя в стаята си като някаква светиня. Ще ви дам въпросното жилище, трябва да го вземете! Елате, ще ви го покажа!

Изведнъж тя се беше оживила до неузнаваемост. Изскочи навън, бързо изкачи стъпалата и му отвори три помещения, които можеха да задоволят всички претенции на един образован човек.

— Тук е спалнята, а тук — всекидневната с балкон. Това е библиотеката, където можете да работите. На никой друг не бих поверила книгите с такова удоволствие, както на вас!

— Добре, ще остана да живея тук. Ами цената?

— За това ще говорим по-късно. Първо се огледайте да видите дали наистина ще ви хареса при мен! Няма да ви пусна да си отидете, а ако ви липсва нещо, само ми кажете и веднага ще ви го набавя.