Стейкман

— Този е предводителя им, мастър поет! — извика Съмърланд, като стреля с карабината си по други двама. — Дай му да се разбере!

Томахокът на Клаузен изсвистя във въздуха и чернобрадият рухна на земята.

— Ура, много добре, а сега напред!

Двамата пришпориха конете и побягнаха. Подир тях затрещяха изстрели, разнесоха се люти проклятия и ругатни.

Гората им пречеше да препуснат в галоп, но все пак успяха здрави и читави да се доберат до храстите, между които Съмърланд беше оставил коня.

— Бързо измъквай оттук животното, сър, и да продължаваме! Преди онези типове да успеят да си намерят конете, ще настъпи нощта и те ще могат да тръгнат по следите ни едва след зазоряване. Но така или иначе, никога повече няма да заловят Тим Съмърланд, нито неговата кобила! Това е толкова сигурно, колкото съм сигурен, че шапката ми е на главата!

2. ПОЕТЪТ НА САВАНАТА

В щата Арканзас на брега на едноименната река на няколко часа път по-нагоре от Литъл Рок е разположен градът Стен-тън. Поради местоположението си при устието на два притока той представлява важен възел на извънредно оживен сухопътен и воден транспорт. С истинска американска бързина бяха изникнали къща до къща и улица до улица и там, където доскоро свободните синове на прерията водеха конете си на водопой при реката, сега техните „бели братя“ се протягат в удобните си легла и се радват на благословията, а може би и на проклятието на цивилизацията.

Там, където на няколко английски мили пред града склоновете на планините се спускат и преминават в равнина, групичка от млади господа и дами разхождаше нагоре-надолу конете си по меката трева, осеяна тук-там с жълтите цветове на дивия слънчоглед. Единственият възрастен човек сред тях се отличаваше от всички други и с външността си. Той беше неимоверно дебел и седеше на гърба на бял кон, който по нищо не отстъпваше на неговите телесни размери. В движенията на двамата имаше нещо, което напомняше на дебелокожите бозайници, а като се прибавеха към това и пъстрите ярки цветове в облеклото на ездача, се получаваше една твърде забавна картинка. Той носеше жълти панталони, жилетка на червени карета, светлосиня връхна дреха и широкопола шапка в бяло и червено, изплетена от конски косъм. Под твърдо колосаната яка на ризата му се виждаше кърпа на зелени и лилави райета, която бе вързана на огромен възел, а добре пригладените й краища се спускаха чак до скъпоценните висулки и украшения, полюляващи се със звън на дебелата верижка на часовника. Зачервеното от ездата лице на този човек имаше извънредно добродушно изражение. Само двете малки, дълбоко врязали се около ъгълчетата на устата му бръчки примесваха към него и нюанса на преживени огорчения, а късият дебел врат, изглежда, бе признак за упорство и издръжливост. Тъкмо в този момент и той, и неговият кон, пъшкайки, полагаха усилия да следват една от дамите. Тя яздеше най-умело от всички и непрекъснато караше коня си да прави лудешки скокове или да препуска в зигзаг, при което нейният дълъг син воал се развяваше зад гърба й.

— Спри, спри, Марга! — пъшкаше и стенеше Пъстрия. След едно наистина колосално усилие белият кон успя да направи скок, който съвсем извади от равновесие неговия ездач. — Ще си счупиш врата, а аз ще счупя… тпру… стой, о-хо-хо-хо, ах ти, сатанински звяр!

Един от господата побърза да се приближи до него и му помогна пак да заеме по-стабилно положение на седлото.

— Мастър Облърс, прекалено добре се грижите за този бял кон. Не му давайте толкоз много овес и той няма да прави такива ужасни скокове.

— Не е виновен овесът, а лошият пример, който покварява и най-добрите нрави. Настоятелно ви моля, сър, настигнете моята дъщеря и й кажете, че начаса ще припадна, ако още веднъж рискува, макар и един-единствен път с ventre-a-terre1!

— Не й разваляйте удоволствието! Това повдига духа, укрепва здравето, прави те по-сръчен и съвсем между нас казано, позволява на мис Марга да се изяви в такава светлина, на която никой истински джентълмен не може да устои.

— Абе я оставете тази светлина! Хвала на здравите ми кости, мистър Уилсън! Предпочитам тяхната сигурност. Я вижте например онзи човек, дето идва към нас! Конят му върви с такива бавни крачки, сякаш работата му е да брои стръкчетата и цветенцата, които стъпква, и ето наистина, тук-там той дори спира и пощипва от тях. Ездачът търпеливо го изчаква и има толкова приведена стойка на седлото, като че се кани да захапе гривата на животното. Изглежда, че му е напълно безразлично дали ще стигне Стентън днес, или утре. Той съвсем не е тъй безразсъдно смел като вас и Марга. За първото ребро, което си счупи, обещавам веднага да ви броя на ръка цели петдесет хиляди долара.

— Тъй ли мислите? — попита го другият, като хвърли изпитателен поглед към непознатия конник, който все още бе твърде далеч. — Опасявам се, че много бързо ще загубите доларите си, защото несъмнено този мъж е рискувал вече много повече от едно-единствено ребро.

— Ами! Изобщо не ми прилича на такъв човек.