Степният вълк

Темуджин се замисли за момент.

— Ние сме сребърният народ, монголите. Когато ви питат, отговаряйте, че племена няма. Казвайте, че аз съм ханът на тревното море. Ще ме познават с това име, Чингис. Да, кажете им го. Кажете им, че съм Чингис и ще ги водя.

Епилог

Фортът на границата на Дзин беше масивна конструкция от дърво и камък. Малцината кераити, съпровождащи своя хан в изгнанието му, изглеждаха изнервени. Никога не бяха виждали нещо подобно на тази огромна постройка с всичките й крила и дворове. Входът й представляваше грамадна дървена порта с ковано желязо по нея, в която беше вградена по-малка врата. Пред нея стояха двама стражи в доспехи като тези на воините на Вен Чао. Приличаха на статуи под утринното слънце, излъскани и съвършени.

Тогрул погледна към високите стени и видя въоръжените войници, които ги наблюдаваха. Самата граница представляваше най-обикновена пътека. По време на пътуването Вен Чао говореше за някаква грамадна стена, продължаваща хиляди мили, но тя се намираше далеч на юг. Потегли направо към форта веднага щом го зърна; много добре знаеше, че всяко друго действие щеше да им донесе бърза и неминуема смърт. Господарите на Дзин не посрещаха с отворени обятия хора, които се промъкват незабелязани в територията им. Тогрул се почувства дребен и се загледа със страхопочитание в най-високата сграда, която бе виждал някога. Не можа да скрие вълнението си, когато носилката на Вен Чао бе оставена на земята и посланикът излезе навън.

— Чакайте тук. Трябва да им покажа едни документи, за да можем да продължим — каза Вен Чао. Той също изглеждаше развълнуван на прага на родината си. Не след дълго щеше да се намира в сърцето на Кайфенг и дребният Джанг щеше да скърца със зъби заради успеха му.

Тогрул слезе от каруцата. Следеше внимателно как Вен Чао приближава стражите и им говори нещо. Те погледнаха към отряда монголи, войници и роби, единият се поклони, отвори малката врата в портата и изчезна вътре. Вен Чао зачака търпеливо. В края на краищата, беше оцелял години наред в далеч по-лоши условия.

Юан гледаше мълчаливо как командирът на форта излиза и преглежда документите на Вен Чао. Не чу какво си казаха и не обърна внимание на въпросителните погледи на Тогрул. Той също се бе уморил от племената. Видът на дзинските земи му напомни за семейството и приятелите.

Накрая командирът като че ли остана доволен. Върна документите и Вен му заговори отново като на подчинен. Пълномощието от първия министър изискваше незабавно подчинение и стражите застанаха мирно, сякаш се намираха на парад. Юан видя, че вратата отново се отваря и командирът влиза вътре, следван от войниците. Вен се поколеба, преди да ги последва, и се обърна към спътниците си. Разтревоженият му поглед се спря задълго върху Юан. Накрая дипломатът заговори на дзинския диалект на двора по възможно най-официалния начин.

— На тези хора няма да им бъде позволено да влязат, Юан. Да те оставя ли с тях?

Юан присви очи и Тогрул направи крачка напред.

— Какво каза той? Какво става?

Погледът на Вен Чао не се отклони от Юан.

— Ти ме предаде, не уби хана в палатката му. Колко струва твоят живот сега?

Юан стоеше неподвижен и не показа и следа от страх.

— Кажи ми да остана и ще остана. Кажи ми да дойда и ще дойда.

Вен Чао бавно кимна.

— Тогава ела с мен и живей, но знай, че животът ти ми принадлежи.

Юан прекоси разстоянието до вратата и пристъпи вътре. Тогрул наблюдаваше с нарастваща паника.

— Кога ще влезем? — попита жена му.

Тогрул я погледна и на нея й прималя, когато видя изписания на лицето му ужас. Дзинският посланик отново заговори на езика на племената. Надяваше се, че тези противни звуци за последен път излизат от устата му.

— Съжалявам — каза той, обърна се и прекрачи прага. Вратата се затвори зад него.

— Какво е това? — отчаяно извика Тогрул. — Отговори! Какво става?

Замръзна. Забеляза движение по високите стени на форта. Горе имаше войници и той с ужас видя, че насочват лъкове към него.

— Не! Беше ми обещано! — изрева Тогрул.

Стрелите изсвистяха във въздуха и се забиха в тях. Тогрул рухна на колене с разперени ръце. От тлъстото му туловище стърчаха над дузина стрели. Дъщерите му запищяха, но гласовете им секнаха от тъпите удари, които ускориха агонията на Тогрул. Той прокле хората, които ограбваха племената, преструвайки се на техни съюзници. Хората, които ги управляваха със злато и обещания. Тънката трева под него растеше в прахта на монголската земя, която изпълваше дробовете му и го задушаваше. Гневът отшумя и утрото отново потъна в тишина.

Послеслов

„Най-голямата радост за един мъж е да победи враговете си и да ги подгони пред себе си. Да язди конете им и да отнеме богатствата им, да види лицата на близките им облени в сълзи и да държи жените и дъщерите им в обятията си“.

Чингис хан