Степният вълк

Не му отне много време. Луната се бе отместила с една длан и сянката в подножието на хълма се удължи, когато Темуджин отново чу говор, последван от тихия смях на момичето. Зачуди се коя ли млада жена е излязла в нощта и си представи лицата на всички, които бе започнал да разпознава покрай плъстенето. Една-две бяха доста пъргави и почернели от слънцето. Установи, че се чувства доста неудобно, когато го заглеждаха, но предположи, че подобно нещо изпитват всички мъже при вида на красива жена. Жалко, че нямаше същата тръпка към Бьорте, а и тя изглежда само се дразнеше от присъствието му. Ако беше дългокрака и гъвкава, Темуджин може би щеше да изпита поне малко задоволство от избора на баща си.

Чу стъпки и затаи дъх. Някой идваше по пътеката и Темуджин се притисна към скалата с надеждата, че няма да го усетят. Прекалено късно осъзна, че трябваше да се скрие във високата трева. Ако вървяха заедно, щеше да се наложи или да нападне и двамата, или да ги остави да продължат. Сърцето му яростно заби и той усети пулса му като барабанен грохот в ушите си. Дробовете му сякаш щяха да се пръснат, тялото му крещеше за въздух, а невидимата фигура приближаваше.

С мъчително притеснение той я видя да минава на няколко крачки от него. Беше почти сигурен, че не е Коке. Стъпките бяха прекалено леки, а сянката не достатъчно голяма, за да е на врага му. Сърцето му биеше бясно, момичето отмина и той най-сетне бавно издиша. За миг се замая от напрежението, после се обърна натам, откъдето щеше да дойде Коке, и излезе на пътеката, за да го пресрещне.

Отново чу стъпки и остави по-голямото момче да се приближи достатъчно, преди да заговори, наслаждавайки се на шока, който щеше да предизвика гласът му.

— Коке! — прошепна Темуджин.

Движещата се сянка подскочи от ужас.

— Кой е? — изсъска Коке. Гласът му се пречупи от страх и чувство за вина.

Темуджин не му позволи да дойде на себе си и замахна с камъка в юмрука. В тъмното ударът не беше точен, но Коке се олюля. Темуджин усети лакътя му в стомаха си и заудря диво, дал най-сетне воля на яростта си. Не виждаше врага си, но слепотата му даваше сила, юмруците и краката му блъскаха пак и пак, докато Коке рухна и Темуджин опря коляно в гърдите му.

Беше изгубил камъка в безмълвната битка и го затърси опипом, докато държеше тъмната фигура притисната на земята. Коке се опита да извика за помощ, но Темуджин го удари два пъти в лицето и продължи да търси камъка. Пръстите му го намериха и се свиха около него. Усети, че гневът му кипи и вдигна камъка, за да размаже главата на своя мъчител.

— Темуджин! — разнесе се нечий глас в мрака.

Момчетата замръзнаха, но Коке изстена, като чу името. Темуджин реагира инстинктивно, претърколи се от врага си и се хвърли срещу новата заплаха. Блъсна се в дребното тяло и го просна на земята. Разпозна вика. Чу, че Коке се изправя зад него и си плюе на петите, като рита камъните по пътеката.

Темуджин задържа ръцете на фигурата. Бяха тънки и жилави като жици. Изруга тихо.

— Бьорте? — прошепна той, макар да знаеше отговора. — Какво правиш тук?

— Проследих те — отвърна тя.

Стори му се, че очите й блестят, уловили слабата светлина, незадушена от надвисналия хълм. Тя дишаше тежко от страх и напрежение и Темуджин се зачуди как беше успяла да се промъкне след него, без да я забележи.

— Заради теб се измъкна — каза той. Продължи да я притиска към земята, ядосан, че го беше лишила от възмездието му. Когато Коке разкажеше на олхунутите за случилото се, той щеше да бъде пребит, а може би и позорно върнат обратно. Бъдещето му се промени от една-единствена дума. Изруга и я пусна. Чу я, че сяда и разтърква ръцете си. Усети обвинителния й поглед, запрати с все сили камъка и се заслуша как той се търкаля в далечината.

— Защо ме следеше? — попита после с по-спокоен тон. Искаше да я накара да говори. В тъмното бе забелязал, че гласът й е топъл и нисък, много по-приятен без кокалестата фигура и горящите очи, които отвличаха вниманието му.

— Помислих, че бягаш — отговори тя.

Бьорте се изправи и той стана с нея. Искаше му се тя да остане близо до него, макар да не можеше да обясни защо.

— Мислех, че ще се радваш, ако избягам — каза той.

— Аз… не зная. Не си ми казал една добра дума, откакто дойде при родовете. Защо да искам да оставаш?

Темуджин примигна. Само за няколко мига си бяха казали повече, отколкото за всички изминали дни. Не искаше това да свършва.

— Защо ме спря? Коке ще избяга при Енк и баща ти. Щом открият, че ни няма, ще тръгнат да ни търсят. Лошо ни се пише, щом ни намерят.

— Онзи е глупак. Но щеше да извършиш злина, ако го беше убил.

Пресегна се слепешком в тъмнината и напипа ръката й. Докосването успокои и двамата и тя заговори отново, за да скрие смущението си.

— Брат ти го преби почти до смърт, Темуджин. Държеше го и го риташе, а той крещеше като малко дете. Страхува се от теб и затова те мрази. Грешка ще е да го нараниш отново. Все едно да биеш куче, след като се е напикало от страх. Духът му е вече пречупен.

Темуджин бавно пое дъх и издиша треперливо.