Степният вълк

— Тази нощ чух повече, отколкото ми се искаше. Каквато и да е истината, аз не съм брат ми. Ще се върна за дъщеря ти, когато започне месечното й кървене. Ще я взема за моя жена. Дотогава няма да я докосваш. Ще ме превърнеш в свой враг, ако й направиш и една синина, старче. А ти не искаш да ме предизвикаш, нали? Дадеш ли ми повод, лошо им се пише на олхунутите.

Шолой го слушаше с кисела физиономия и мърдаше устни. Темуджин търпеливо го изчака да осмисли думите му.

— Трябва й силен мъж, момче. Някой, който да я държи изкъсо.

— Запомни това — каза Темуджин.

Шолой кимна и се загледа след двамата вълци. Оголеният меч плашеше децата и ги разгонваше от пътя. Старецът преметна брадвата на рамо, повдигна гамашите си и подсмръкна.

— Зная, че се спотайваш някъде наоколо, момиче — каза той към празното пространство. Отговор не последва, но тишината изведнъж стана напрегната и той се ухили, разкривайки черни венци. — Май си намери добър мъж, стига да оцелее. Аз обаче не бих заложил на това.

10.

Чу роговете на вълците, щом двамата с Басан се появиха в полезрението на съгледвачите по залез-слънце. Дузина воини препуснаха в безупречен строй да ги пресрещнат — острие от опитни бойци, способни без усилия да се справят с всеки натрапник. Нямаше начин да не сравни тази реакция с паниката на олхунутите, преди да си тръгне. Трудно беше да задържи коня да не препусне, но само глупак би рискувал да бъде убит, преди да го разпознаят.

Погледна към Басан и видя, че към изтощението му се е прибавила напрегнатост. Темуджин го беше натиснал здравата и бяха изминали разстоянието само за два дни. И двамата не бяха спали и я караха само на вода и глътки прокиснало мляко. Пътуването им не започна приятелски и с приближаването на познатата територия Темуджин усещаше как дистанцията помежду им расте. Воинът разговаряше с неохота и държането му тревожеше Темуджин повече, отколкото бе склонен да признае. Хрумна му, че арбанът галопиращи бойци може да е враждебен. Нямаше начин да определи дали е така и не му оставаше нищо друго, освен да стои изправен в седлото си и да изчака да приближат, както би поискал баща му.

Когато конниците приближиха на един вик разстояние, Басан вдигна дясната си ръка, за да покаже, че не носи оръжие. Темуджин разпозна Елук и веднага видя, че останалите се подчиняват на дружинника на баща му. Именно той им даде знак да спрат и увереното му поведение едва не накара Темуджин да избухне в позорни сълзи. Беше се прибрал у дома, но всичко се бе променило. Не си позволи да плаче пред всички, но очите му блестяха от сълзи.

Елук хвана успокояващо повода на Темуджин. Останалите ги наобиколиха и продължиха в тръс. Понито на Темуджин се движеше в такт, без да се налага да го водят. Не беше кой знае какво, но в изблик на детски гняв на Темуджин му се прииска да дръпне поводите. Не желаеше да го водят в бащиното му племе като малко момче, но съобразителността му сякаш го беше напуснала.

— Баща ти е още жив — каза Елук. — Раната му е отровена и не беше на себе си много дни.

— Значи сега е буден? — попита Темуджин, почти без да смее да се надява.

Елук сви рамене.

— Понякога вика и се бори с врагове, които вижда само той. Силен е, но не приема никаква храна и плътта му се топи като восък. Бъди готов. Не вярвам, че му остава още много.

Сломен, Темуджин отпусна глава. Елук извърна поглед, за да не го засрамва в този момент на слабост. Неочаквано Темуджин измъкна повода от ръката на воина.

— Кои са виновниците? Каза ли имената им?

— Още не, макар че майка ти го пита всеки път, когато се събуди. Не я разпознава.

Елук въздъхна и Темуджин видя собственото си напрежение, отразено в него. Вълците вероятно бяха объркани и уплашени, щом Есугей бълнуваше и наближаваше края си. Сигурно се оглеждаха за друг силен водач.

— А брат ми Бехтер? — попита Темуджин.

Елук се намръщи. Вероятно се досети накъде бие.

— Излезе с отряд да претърсва степта. — Поколеба се, преценяваше какво може да сподели с момчето. — Не се надявай да разбереш веднага кои са враговете на баща си. Оцелелите са се разпръснали още преди дни. Няма да седят и да чакат да ги намерим.

Лицето му беше безизразна маска, но Темуджин усети скрития в него гняв. Може би не му харесваше мисълта, че Бехтер има влияние сред воините. Все пак търсенето трябваше да се предприеме. Бехтер беше очевидният избор, но Елук не искаше да му отнемат предани хора. Темуджин разбираше добре бащиния си дружинник, въпреки опитите му да скрие личните си намерения. Трябва да си безумец, за да не се замислиш за приемника в момент като този. Темуджин беше прекалено млад, а Бехтер се намираше на прага на възмъжаването. С подкрепата на Елук всеки от тях би могъл да управлява вълците, но алтернативата беше очевидна и смразяваща. Темуджин се насили да се усмихне и се обърна към човека, който сега беше по-голяма заплаха за него от всеки олхунут.

— Ти обичаше баща ми толкова, колкото и аз, Елук. Какво би искал той за вълците, ако умре? Би ли пожелал ти да ги поведеш?