Степният вълк

— Татарите — прошепна Есугей. След тези думи гърлото му като че ли се затвори. Насъбраният въздух излезе с дълга въздишка, която завърши със сухо щракане. Темуджин зачака следващото поемане на въздух и когато то не настъпи, осъзна, че ръката, която държеше, се е отпуснала безжизнено. Стисна я още по-силно в пристъп на отчаяние, изгаряйки от копнеж отново да чуе вдишване.

— Не ни оставяй тук — замоли се той, но знаеше, че няма кой да го чуе. Хулун издаде задавен звук зад него, но той не можеше да откъсне очи от хлътналото лице на човека, когото обожаваше. Беше ли му го казал? Не си спомняше да го е направил и внезапно го облада страх, че баща му ще иде в страната на духовете, без да знае колко много е означавал за синовете си.

— Всичко, което съм, е от теб — прошепна той. — Аз не съм нищо друго освен твой син. Чуваш ли ме?

Усети ръката на майка си върху своята.

— Той чакаше теб, Темуджин. И сега си отиде — каза тя.

Не се обърна към нея.

— Дали знаеше колко много го обичах? — каза той.

Тя се усмихна през сълзи и за миг стана толкова хубава, колкото вероятно е била като млада.

— Знаеше. Толкова се гордееше с теб, че сърцето му щеше да се пръсне от гордост. Поглеждаше към мен всеки път, когато ти яздеше, бореше се с братята си или се караше с тях. Виждах го в усмивката му. Не искаше да те разглезва, но бащата-небе му даде синовете, които желаеше. И ти беше неговата гордост, неговата лична радост. Знаеше.

Това беше прекалено много за Темуджин и той се разрева, без да се срамува.

— Трябва да кажем на родовете, че най-после си е отишъл — каза Хулун.

— И тогава какво? — отвърна Темуджин и избърса сълзите си. — Елук няма да ме подкрепи да поведа вълците. Дали Бехтер ще стане хан?

Затърси успокоение в лицето й, но откри единствено изтощението и мъката, които отново замъглиха очите й.

— Не зная какво ще се случи, Темуджин. Ако баща ти бе останал жив още няколко години, нямаше да има значение. Но сега? Няма добро време за умиране, но това…

Тя започна да плаче и Темуджин придърпа главата й към рамото си. Не можеше да си представи, че ще му се наложи да я успокоява, но това стана съвсем естествено и му даде сила за това, което предстоеше. Усещаше младостта си като слабост, но духът на баща му беше наблизо и той знаеше, че трябва да намери смелост да се изправи пред родовете. Очите му огледаха гера.

— Къде е орелът, който му донесох?

Майка му поклати глава.

— Не можех да се грижа за него. Елук го даде на друго семейство.

Темуджин потисна надигащата се омраза към човека, на когото баща му се бе доверявал във всичко. Отдръпна се от майка си и Хулун стана и отиде при тялото на Есугей. Темуджин я гледаше как се навежда над съпруга си и го целува нежно по устата. При допира цялото й тяло се разтресе. С треперещи пръсти тя затвори очите му и дръпна едно одеяло над раната. Въздухът бе застоял и пропит с горещина и смърт, но Темуджин откри, че миризмата вече не му пречи. Вдиша дълбоко, изпълни дробове с духа на баща си и се изправи. Наплиска лицето си с вода от кофата и се избърса с чисто парче плат.

— Ще изляза да им съобщя — каза той.

Майка му кимна с взрян в далечното минало поглед, а Темуджин отиде до ниската врата и излезе в режещия нощен въздух.

Жените надигнаха виещи гласове към бащата-небе, за да го известят, че един велик мъж е напуснал степта. Синовете на Есугей се събраха, за да отдадат последна почит към баща си. На зазоряване щяха да го увият в бял саван, да го занесат на някой висок хълм и да оставят голата му плът на скъпите за духовете ястреби и лешояди. Ръцете, които ги бяха учили да опъват лък, силното лице, тялото щяха да бъдат разкъсани на хиляди парчета и вдигнати във въздуха от птиците под взора на бащата-небе. Той вече нямаше да бъде прикован за земята като тях.

Нощта се изнизваше, воините се събираха на групички и обикаляха от гер на гер всички семейства. Темуджин не се присъедини към тях, искаше му се Бехтер да беше тук за небесното погребение. Той не харесваше брат си, но знаеше, че ще го заболи, че е пропуснал историите за живота на Есугей.

Никой не спа. Докато луната изгряваше, в центъра на лагера накладоха огромен огън и старият разказвач Чагатай ги зачака да се съберат, приготвил мях черен айраг срещу студа. Единствено разузнавателният отряд и стражите останаха по хълмовете. Всички мъже, жени и деца дойдоха да слушат и да плачат открито в почит към Есугей. Знаеха, че пролетите на земята сълзи някой ден ще станат част от реките и ще утолят жаждата на стадата и родовете на всички племена. Нямаше нищо срамно в това да се плаче за хан, който ги беше пазил през суровите зими и бе превърнал вълците в най-голямата сила в степите.