Степният вълк

Отначало всички разговаряха на висок глас, чуваха се потресени викове при описанието на онова, което бяха открили. Пет тела гниели на мястото, където бяха устроили засада на хана на вълците. Към синовете на Есугей се насочиха блеснали от възхита и страхопочитание погледи. Но всички млъкнаха, щом Елук приближи и леко скочи от седлото, заставайки срещу братята. Окончателно взел решение, Темуджин пристъпи и застана до рамото на Бехтер, следван от Хазар и Хаджиун. Обърнаха се към Елук и зачакаха да заговори. Може би направиха грешка, но Елук беше могъщ воин и пред него все още изглеждаха малки момчета.

— Баща ти най-сетне си отиде, Бехтер — рече Елук. — Не му беше леко, но вече се свърши.

Бехтер изгледаха дружинника на баща си и усети предизвикателството и опасността. Вдигна глава и заговори, защото разбра, че никога нямаше да бъде по-силен, отколкото в този момент.

— С гордост ще поведа вълците на война — ясно заяви той.

Някои воини нададоха одобрителни викове, но Елук бавно поклати глава и самоувереността му подплаши малцината, които показаха подкрепата си. Отново настъпи тишина и Темуджин откри, че е затаил дъх.

— Аз ще бъда хан — каза Елук. — Решено е.

Бехтер посегна към меча си и очите на Елук блеснаха от радост. Темуджин бе първият, който се вкопчи в ръката на брат си, макар че и Хаджиун реагира бързо.

— Ще те убие — каза Темуджин, когато Бехтер се помъчи да се освободи.

— Или аз ще убия мръсния клетвопрестъпник — озъби се в отговор Бехтер.

Вкопчени един в друг, те не успяха да реагират, когато Елук извади меча си и с един удар с дръжката свали Бехтер на земята. Двамата с Темуджин паднаха с преплетени ръце и крака, а Хаджиун се хвърли невъоръжен срещу дружинника, за да му попречи да убие братята му. Хулун изкрещя от страх зад тях и викът й сякаш препъна Елук. Той се отърси от Хаджиун с едно движение на ръката си, изгледа ги ядно и прибра меча си.

— В чест на баща ви тази нощ не ще пролея кръв — каза той с гневен глас. Вдигна глава и се обърна към останалите. — Вълците потеглят! Няма да остана на земя, опетнена от кръвта на моя хан. Съберете стадата и конете си. Утре по пладне потегляме на юг.

Пристъпи към Хулун и синовете й.

— Вие оставате тук — каза той. — Не желая да се озъртам непрекъснато за ножовете ви. Ще останете и ще отнесете тялото на баща си до хълмовете.

Хулун се олюля леко на вятъра с пребледняло и измъчено лице.

— Оставяш ни да умрем?

Елук сви рамене.

— Умирайте или живейте, но няма да сте с вълците. Решено е.

В този момент Чагатай се надигна зад Елук и Темуджин видя, че старецът сграбчва дружинника за ръката. Елук инстинктивно вдигна меча си, но Чагатай не обърна внимание на голото острие пред лицето си.

— Това е зла постъпка! — гневно изрече той. — Поругаваш честта на един велик мъж, като не оставяш кой да отмъсти на убийците му. Как ще намери покой духът му? Не можеш да оставиш децата му сами в степта. Това е все едно да ги убиеш с ръцете си.

— Махай се, старче. На един хан му се налага да взема тежки решения. Не ще пролея кръвта на деца или жени, но ако умрат от глад, ръцете ми са чисти.

Лицето на Чагатай потъмня и изгубил дар-слово от ярост, той се хвърли напред и заблъска доспехите на дружинника. Ноктите му се забиха в шията на Елук и реакцията беше светкавична. Воинът заби меча си в гърдите на стареца и го блъсна назад. От отворената уста на Чагатай рукна кръв. Хулун рухна на колене, като плачеше и се олюляваше, а синовете й стояха зашеметени. Чуха се крясъци и някои от воините застанаха между Елук и семейството на Есугей с ръце върху дръжките на мечовете. Елук се отърси и плю върху Чагатай, чиято кръв изтичаше в изсъхналата земя.

— Не трябваше да се намесваш, стари глупако — каза той, прибра меча си и сковано се отдалечи.

Воините помогнаха на Хулун да стане, а няколко жени я изпратиха обратно до гера. Всички те извърнаха лица от плачещите деца. Родовете ги изоставяха и те бяха загубени.

Герите на вълците оставиха кръгове отъпкана земя след себе си, покрита с парчета стари кости, скъсана кожа и грънци. Синовете на Есугей стояха до майка си и сестра си и нещастни наблюдаваха заминаването на племето. Елук беше безжалостен. Хулун и синовете й едва успяха да задържат Бехтер, когато дружинникът нареди техният гер и всичко в него да бъде прибрано с останалите. Някои жени заплакаха от жестокостта му, но повечето си замълчаха, а Елук не обърна внимание на никого. Думата на хана бе закон.