Степният вълк

Темуджин поклати невярващо глава, докато товареха колите и подкарваха стадата с пръчки и удари. Беше видял, че Елук носи меча на Есугей, докато крачеше из лагера. Бехтер стисна зъби, когато забеляза оръжието, без да крие яростта си. Елук се беше усмихнал, докато минаваше покрай тях, наслаждавайки се на безсилието им. Темуджин се зачуди как дружинникът бе успял да сдържа огромната си амбиция толкова много години. Той я беше усетил, когато Есугей му даде Червената птица, но дори тогава не можеше да повярва, че Елук ще ги предаде. Поклати глава, щом чу писъците на орлетата, чиито криле бяха стегнати здраво за пътуването. Не можеше да го понесе. Образът на проснатото тяло на Чагатай отново и отново се появяваше пред очите му, напомняйки му за изминалата нощ. Старият разказвач щеше да бъде оставен там, където бе паднал, и за момчетата това беше поредното престъпление на Елук.

Синовете й бяха пребледнели от отчаяние, но Хулун излъчваше студена ярост, която се стоварваше безмилостно върху всеки, проявил неблагоразумието да срещне погледа й. Дори Елук не я погледна, когато дойде да заповяда прибирането на ханския гер, а предпочете да наблюдава работата. Големите платнища тежка плъст бяха развързани и навити, дървената рамка — разглобена, а възлите от изсушени жили — разрязани с бързи удари на ножовете. Всичко отвътре бе взето, от лъковете на Есугей до подплатените с кожа зимни делове. Бехтер проклинаше и крещеше, щом видя, че им взимат всичко, но Хулун просто поклати глава от жестокостта на Елук. Деловете бяха с прекрасна изработка и струваха прекалено много, за да ги оставят на хора, които няма да оцелеят. Зимата със сигурност щеше да отнеме живота им още с първите снегове. Въпреки това Хулун гледаше родовете с достойнство, горда и без сълзи на лицето.

Приготовленията не продължиха дълго. Всичко в лагера бе замислено така, че да може да се премества бързо, и когато слънцето се издигна над тях, тъмните кръгове бяха празни, колите — натоварени, а мъжете опъваха въжетата, за да завържат здраво товара.

Вятърът задуха по-силно и Хулун потрепери. Вече нямаше гер за подслон и се чувстваше гола и изтръпнала. Знаеше, че Есугей щеше да извади бащиния си меч и да отсече дузина глави, ако можеше да види какво става. Тялото му лежеше на тревата, увито в платно. През нощта някой бе покрил изсъхналия труп на Чагатай със старо парче лен, което скри раната му. Двамата лежаха един до друг в смъртта си и Хулун не можеше да понесе гледката.

Елук наду рога си, пастирите завикаха и с пръчките, по-дълги от човешки бой, подкараха стадата. Овцете и козите заблеяха и побягнаха, за да се спасят от жилещото докосване. Племето потегли. Хулун стоеше до синовете си като бяла бреза и го гледаше как се отдалечава. Темуге тихо хлипаше, а Хаджиун го държеше за ръката, за да не хукне след племето.

Степта бързо погълна виковете на пастирите. Хулун гледа след тях, докато не се отдалечиха. Изпита известно облекчение. Знаеше, че Елук е способен да изпрати обратно някой, който да сложи край на изоставеното семейство. Събра момчетата около себе си.

— Трябват ни подслон и храна, но преди всичко трябва да се махнем от това място. Скоро ще дойдат чистачи да ровят сред пепелищата. Не всички ще ходят на четири крака. Бехтер! — Резкият й тон извади сина й от транса, в който беше изпаднал, докато се взираше в далечните фигури. — Искам да наглеждаш братята си.

— Какъв смисъл има? — отвърна той и отново се обърна към степта. — И без това вече сме мъртви.

Хулун го зашлеви през лицето и той се олюля. Очите му пламнаха. От мястото, където снощи го беше ударил Елук, отново потече кръв.

— Подслон и храна, Бехтер. Синовете на Есугей няма да се предадат тихомълком на смъртта, както му се иска на Елук. Нито пък жена му. Трябва да бъдеш силен, Бехтер. Разбираш ли ме?

— Какво ще правим с… него? — попита Темуджин, загледан в тялото на баща си.

Хулун се запъна, когато проследи погледа му. Стисна юмрук и се разтресе от ярост.

— Не можеше ли да ни остави поне едно пони? — тихо каза тя. Представи си как хора без племе свалят покривалото от голото тяло на Есугей и се смеят, но нямаше друг избор. — Това е само труп, Темуджин. Духът на баща ви си е отишъл оттук. И ще бъде доволен когато ни види оцелели.

— Значи ще го оставим на кучетата? — ужасено попита Темуджин.

Бехтер кимна.

— Така трябва. Кучета или птици, няма значение. Колко дълго ще можем да го носим двамата с теб, Темуджин? Вече е пладне, а трябва да се качим до дърветата горе.

— Червеният хълм — внезапно се обади Хаджиун. — Там има подслон.

Хулун поклати глава.

— Много е далеч, няма да стигнем преди мръкване. На изток има едно дере, което ще ни свърши работа до утре. Там има дървета. В равнината ще умрем, но стигнем ли дърветата, след десет години ще плюя върху Елук.

— Гладен съм — каза Темуге и заподсмърча.

Хулун погледна най-малкия си син и очите й се напълниха със сълзи. Бръкна в гънките на дела си и извади торбичка с любимата му сладка извара. Взеха си по едно-две парченца — тържествено, сякаш полагаха клетва.