Степният вълк

Не след дълго успя да притисне фиданката до земята и оголи белезникавите й фибри. Лъкът щеше да е почти безполезен, помисли си мрачно Темуджин. Трудно му беше да не мисли за прекрасните оръжия в герите на вълците. Залепяха брезовите кори за варените ивици овнешки рог и стритите жили и ги оставяха цяла година да се сушат на тъмно, преди да сглобят заедно отделните парчета. Всеки лък беше истински шедьовър и можеше да убива на разстояние повече от двеста алда.

В сравнение с тях лъкът, над който сега се потеше с брат си, беше детска играчка, а от него щеше да зависи животът им. Темуджин изсумтя с горчива насмешка, когато Бехтер затвори едното си око и най-сетне вдигна парчето бреза, по което кората още се белеше. Видя как брат му стиска зъби в отговор и се изненада, когато Бехтер рязко замахна, счупи лъка в друго стъбло и хвърли парчетата на земята.

— Чиста загуба на време — яростно каза той.

Темуджин погледна към ножа в ръката си, внезапно осъзнал, че са абсолютно сами.

— Колко далеч могат да стигнат за един ден? — запита Бехтер. — Ти можеш да проследяваш. Познаваме стражите като братята си. Мога да мина покрай тях.

— Защо? — попита Темуджин. — За да убиеш Елук ли?

Видя как очите на Бехтер пламват за миг, докато обмисля идеята, но брат му поклати глава.

— Не. Няма как да се доберем до него, но бихме могли да откраднем лък! Само един лък и няколко стрели, и ще можем да си набавим храна. Нима не си гладен?

Темуджин се опита да не мисли за болката в корема си. Беше гладувал и преди, но винаги знаеше, че накрая го чака топла храна. Сега нещата изглеждаха много по-лоши и коремът го белеше. Надяваше се това да не е първият знак на разстройството, което идваше с болестите от лошата храна. На място като това всяка слабост щеше да го убие. И той като майка си знаеше много добре, че с настъпването на зимата те ще бъдат на тънката граница между оцеляването и купчината кости.

— Умирам от глад — каза той, — но никога не бихме могли да влезем в някой гер, без да вдигнем тревога. А дори и да успеем, ще ни проследят обратно дотук и Елук няма да ни пощади за втори път. Тази счупена пръчка е всичко, с което разполагаме.

Момчетата погледнаха към съсипаната фиданка и Бехтер я грабна в пристъп на безумен гняв, прекърши безполезното дърво и го запрати в храстите.

— Добре, да започнем отначало — мрачно каза той. — Въпреки че нямаме нито тетива, нито стрели, нито лепило. Със същия успех можем да уловим животно и като мятаме камъни по него!

Потресен от избухването му, Темуджин не каза нищо. Както всички синове на баща си, и той беше свикнал до него винаги да има някой, който знае какво да прави. Може би бяха свикнали прекалено много с това. Откакто ръката на баща му се бе отпуснала в неговата, той се чувстваше изгубен. Понякога усещаше, че така нужната му сила се разгаря в гърдите му, но продължаваше да очаква всичко това да свърши и старият живот да се върне отново.

— Ще сплетем тетива от плат. Мисля, че ще издържи колкото за два изстрела. В края на краищата, разполагаме само с две стрели.

Бехтер изсумтя в отговор и посегна към друга фиданка, гъвкава и дебела колкото палеца му.

— Е, дръж здраво, братко — каза той и вдигна тежкия нож. — Ще направя лък, който ще може да стреля поне два пъти. А след като всичко се провали, ще ядем трева.

Хаджиун настигна Хазар високо в дерето между хълмовете. Брат му стоеше толкова неподвижно, че едва не го подмина, докато се катереше по камъните. Погледът му се отклони към малкия вир и той забеляза фигурата в края му. Хазар си беше направил проста пръчка от дълга брезова клонка. Хаджиун му подсвирна, за да го предупреди, че е тук, и приближи възможно най-тихо, загледан в бистрата вода.

— Не съм хванал нищо. Досега не съм видял риба, по-голяма от пръста ми — прошепна Хазар. — Май не им се ядат червеи.

Двамата загледаха безжизнената стръв във водата. Хаджиун се намръщи замислено.

— Ще ни трябват повече от една-две рибки, ако искаме всички да ядем довечера — каза той.

Хазар изсумтя.

— Ако имаш някаква идея, казвай. Не мога да ги накарам да лапнат въдицата.

Хаджиун дълго не проговори. Двете момчета щяха да се наслаждават на спокойствието, ако не беше болката в коремите им. Накрая Хаджиун стана и започна да сваля оранжевия си пояс. Беше дълъг три алда, колкото трима легнали един след друг мъже. Сигурно нямаше да се сети да го използва, ако Темуджин не беше добавил своя в купчината на Хулун. Хазар го погледна и на устата му заигра усмивка.

— Решил си да поплуваш ли? — попита той.

Хаджиун поклати глава.

— Мрежата ще ни свърши по-добра работа от въдицата. Така ще можем да уловим повече. Мисля си дали не мога да заприщя потока с плата.

Хазар извади разкъсания червей от водата и остави безценната кука.

— Може и да се получи — каза той. — Ще ида нагоре по течението и ще тръгна обратно, като бия по водата с пръчка. Ако успееш да препречиш потока, може и да загребеш няколко рибки.

Момчетата погледнаха с неохота ледената вода. Хаджиун въздъхна и уви плата около ръцете си.