Степният вълк

— Хубаво. По-добре е, отколкото да седим и да чакаме — каза той и потръпна, когато нагази във вира.

От студа момчетата охкаха и трепереха, но бързо завързаха краищата на пояса. Един корен им свърши чудесна работа на единия бряг на потока, а една скала — на другия. Това беше повече от достатъчно и Хаджиун забрави студа, когато видя как една малка рибка докосва оранжевата преграда и се стрелка обратно. Хазар отряза ивица от пояса, завърза с нея ножа си за една пръчка и така си направи късо копие.

— Моли се на бащата-небе за няколко по-големи — каза Хазар. — Трябва да се справим.

Хаджиун остана във водата. Мъчеше се да не се тресе прекалено силно, докато брат му се отдалечи и изчезна от поглед. Нямаше нужда да му казва, че трябва да се справят.

Темуджин се опита да вземе лъка от брат си и Бехтер удари кокалчетата на ръката му с дръжката на ножа.

— Остави го — каза раздразнено той.

Темуджин наблюдаваше как по-голямото момче огъва брезата, за да промуши примката на тетивата в единия край. Трепна, очаквайки всеки момент да чуе пукане, което щеше да означава провал на третия им опит. Отначало негодуваше срещу припряността на Бехтер при изработването на оръжието, сякаш дървото и тетивата бяха врагове, които трябваше да се смажат и покорят. Бехтер отблъскваше всеки опит за помощ и едва след като се провали няколко пъти, преглътна и позволи на брат си да държи дървото, докато го огънат. Вторият лък се бе счупил, а първите две тетиви бяха издържали точно колкото да бъдат обтегнати, след което се скъсаха. Слънцето се издигаше над главите им, провалите се трупаха един след друг и страстите се накаляваха.

Изплетоха новата тетива от три тънки ивици, които отрязаха от пояса на Темуджин. Тя беше дебела и тежка и видимо завибрира, когато Бехтер отпусна лъка и трепна в очакване. Не се скъса и момчетата въздъхнаха с облекчение. Бехтер я дръпна с палец и обтегнатата тетива дълбоко избръмча.

— Готови ли са стрелите? — попита той.

— Само едната — отвърна Темуджин и показа правата брезова клонка с острието от кост, прикрепено здраво за дървото. Трябваше му цяла вечност да оформи парчето във форма, която да може да върже така, че деликатният заострен край да се подава от сцепеното дърво. На няколко пъти затаяваше дъх по време на работа. Знаеше, че ако счупи върха, нямаше да намери заместител.

— Дай ми я тогава — протегна ръка Бехтер.

Темуджин поклати глава.

— Направи си сам — каза той и дръпна стрелата. — Тази си е моя.

Видя яростта в очите на Бехтер и си помисли, че брат му ще го удари с току-що изработения лък. Може би го спря единствено времето, което бяха изгубили за направата му, но Бехтер най-сетне кимна.

— Би трябвало да очаквам нещо такова от теб.

Съвсем преднамерено остави лъка по-далеч от Темуджин и намери камък, на който да направи стрелата си. Темуджин стоеше сковано и гледаше, раздразнен, че му се налага да работи с този глупак.

— Олхунутите не те споменават с добро, Бехтер. Знаеш ли това? — каза той.

Бехтер изсумтя, плю върху камъка и затърка парчето кост напред-назад.

— Не ми пука какво мислят за мен, братко — отвърна мрачно той. — Ако бях станал хан, щях да ги нападна още тази зима. Щях да им покажа колко струва тяхната гордост.

— Гледай да споделиш това с майка ни, като се върнем — каза Темуджин. — Много ще се зарадва да научи плановете ти.

Бехтер го изгледа убийствено с малките си тъмни очи.

— Ти си просто дете — след малко каза той. — Никога не би могъл да водиш вълците.

Темуджин усети как гневът го изгаря, но не го показа.

— Сега няма начин да разберем, нали? — каза той.

Бехтер не му обърна внимание и продължи да търка костта.

— Вместо да стоиш тук, защо не свършиш нещо полезно? Например да намериш дупка на мармот?

Темуджин обърна гръб на брат си и се отдалечи, без да си направи труда да отговори.

Вечерята беше мизерна. Хулун беше поддържала огъня, макар че мокрите листа пушеха и пращяха. Още една нощ на студа щеше да ги убие, но тя се страхуваше, че някой може да види светлината. Дерето между хълмовете би трябвало да скрие местоположението им, но въпреки това тя накара синовете си да се съберат около огъня и да го закрият с телата си. Всички се чувстваха слаби от глада, а Темуге имаше зелено около устата — беше опитал да дъвче треви и повърна.

Двете риби бяха единственият резултат от усилията им през деня. Уловиха ги по-скоро с късмет, отколкото с умение в речния капан. Бяха малки като хрускави пръстчета и очите на всички момчета бяха вперени в тях.

Темуджин и Бехтер горяха в мълчалива ярост един към друг след отчайващия следобед. Темуджин намери една дупка на мармот, но Бехтер отказа да му даде лъка и Темуджин му се нахвърли в гнева си. Двамата се затъркаляха един през друг по подгизналата земя, една от стрелите се счупи под тях и звукът прекъсна боя им. Бехтер опита да грабне втората, но Темуджин се оказа по-бърз. Вече беше решил да вземе назаем ножа на Хаджиун и на следващия ден сам да си направи лък.