Степният вълк

Хулун потрепери. Чувстваше се зле, докато държеше клонките в пламъците и се питаше кой от синовете й ще гладува. Хаджиун и Хазар заслужаваха поне да вкусят месото, но знаеше, че собствената й сила е най-важното, което имаха. Ако припаднеше от глад или дори умреше, всички щяха да загинат. Стисна ядосано зъби, когато погледът й падна върху двете по-големи момчета. Имаха пресни синини и й се щеше да ги напердаши заради глупостта им. Те не разбираха, че няма да има нито спасение, нито почивка. Животът им зависеше от двете малки рибки в огъня, които едва стигаха за една хапка.

Мушна черната плът с нокът, като се мъчеше да не се предаде на отчаянието. По пръста й потече бистра течност, щом стисна рибката, и тя доближи уста до нея, затворила очи в екстаз. Не обърна внимание на протестите на стомаха си, разкъса рибката на две парчета и ги подаде на Хаджиун и Хазар.

Хаджиун поклати глава.

— Първо ти — каза той и от очите й бликнаха сълзи.

Хазар го чу и спря, както поднасяше парчето към устата си. Подуши опеченото месо и Хулун видя как устните му се овлажняват от слюнка.

— Мога да издържа малко повече от теб, Хаджиун — каза тя. — Ще ям утре.

Това бе достатъчно за Хазар, който шумно засмука костите. Очите на Хаджиун потъмняха от болката на глада, но той поклати глава.

— Първо ти — повтори той. Подаде главата на рибката и Хулун нежно я взе.

— Мислиш ли, че мога да ти отнема храната, Хаджиун? Да отнема храната на скъпия си син? — Гласът й стана по-твърд. — Яж или ще я хвърля в огъня.

Той трепна при тази мисъл и веднага взе рибката. Всички чуха как костите хрускат в устата му и той погълна хранителната хапка.

— А сега е твой ред — каза Темуджин на майка си.

Посегна към втората риба с намерението да й я даде. Бехтер удари ръката му и Темуджин едва не му се нахвърли отново във внезапен пристъп на ярост.

— Мога и да не ям тази вечер — каза, овладявайки гнева си, — Бехтер също. Раздели рибката с Темуге.

Не можа да понесе гладните погледи около огъня и внезапно стана, предпочитайки да се отдалечи. Чувстваше слабост и леко се олюляваше. Тогава Бехтер протегна ръка, взе рибата, и я счупи на две. Пъхна по-голямото парче в устата си и протегна остатъка на майка си, без да може да я погледне в очите.

Хулун скри отвращението си от породената от глада дребнавост на децата си. Всички усещаха, че смъртта е близо, трудно им беше да останат силни. Прости на Бехтер, но последното парче беше за Темуге, който бързо го засмука, оглеждайки се за още. Темуджин се изплю на земята, като нарочно улучи парчето на Бехтер с храчката си. Изчезна в мрака, преди брат му да успее да се изправи. Влажният въздух бързо изстиваше и всички се приготвиха за още една мразовита нощ.

12.

Той стоеше абсолютно неподвижен, прицелил се по дължината на стрелата. Мармотите се бяха пръснали при появата му, но те бяха глупави създания и винаги се връщаха при дупката си. Ако имаше приличен лък и оперени стрели, щеше със сигурност да отнесе някой тлъст мъжкар при семейството.

Най-близките до дерето дупки бяха опасно изложени на открито. Темуджин беше се огледал за някакви храсти, но се наложи да стои без прикритие, напълно неподвижно и да чака боязливите животинки да се върнат. В същото време оглеждаше околните хълмове, ако случайно на някой хребет се появи скиталец. Хулун повтаряше предупрежденията си толкова често, че те започнаха да се страхуват и от сенките и оглеждаха хоризонта всеки път, щом напуснеха убежището на дерето.

Вятърът духаше в лицето на Темуджин и миризмата му не можеше да подплаши плячката. Трябваше да държи лъка наполовина опънат, тъй като и най-малкото движение щеше да накара мармотите да се шмугнат обратно в дупките си с бързината на змии. Ръцете му трепереха от изтощение, а гласчето в главата му непрекъснато повтаряше, че този път трябва да улучи, и го разконцентрираше. След четири дни на мизерни парченца месо и див лук синовете и съпругата на Есугей направо умираха от глад. Хулун бе изгубила енергията си и седеше апатично, докато дъщеря й я буташе с ръчички и ревеше. Единствено бебето се хранеше добре през първите три дни, но после млякото на Хулун започна да свършва и от хлипането й момчетата се чувстваха още по-зле.

Хаджиун и Хазар се бяха покатерили нагоре по дерето, за да разузнаят наоколо и да потърсят някое случайно отделило се от стадото си подивяло животно. Хаджиун си бе направил малък лък и три стрели, като бе обгорил върховете им на огъня. Темуджин му желаеше късмет, но знаеше, че има по-добър шанс да ги спаси, стига сега да улучеше нещо. Почти усети вкуса на горещото месо на мармота, който седна на двайсетина крачки от него. И дете можеше да го улучи, ако стрелата бе оперена. Темуджин обаче беше принуден да чака, а агонията се натрупваше в ръцете му. Не смееше да говори на глас, но мислено зовеше нервните създания и ги придумваше да се отдалечат от убежището си, още няколко крачки към него.