Степният вълк

Примигна, за да махне потта от очите си, и мармотът се огледа, усещайки присъствието на хищник. Темуджин видя, че животинката замръзна, и разбра, че след миг тя ще се хвърли с всички сили към дупката. Издиша и пусна стрелата, отвратен от мисълта, че всичко е било напразно.

Улучи мармота във врата. Ударът не беше особено силен, но стрелата остана забита, докато животното трескаво се бореше и се мъчеше да я достигне с лапички. Темуджин хвърли лъка, скочи на крака и се затича към плячката си, преди да е успяла да дойде на себе си и да изчезне под земята. Видя по-светлата козина на корема и лудо ритащите крачета и отчаяно се опита да не пропилее шанса си.

Падна върху мармота и го сграбчи с все сили. Животинката побесня и както беше отслабнал, Темуджин едва не я изпусна. Стрелата падна и по сухата земя закапа кръв. Темуджин усети, че в очите му са избили сълзи на облекчение, щом дръпна врата на животното и го изви. Изправи се задъхан. Мармотът продължаваше да рита и да се мята в краката му, но този път щяха да се нахранят. Изчака замайването му да мине. Усети тежестта на уловеното животно. Беше тлъсто и здраво и тази вечер майка му щеше да получи малко топло месо и кръв. Щеше да стрие сухожилията на паста и да ги закрепи с лепило от риба за лъка си, за да го укрепи. Следващия път щеше да стреля по-отдалеч и по-точно. Опря длани на коленете си и слабо се засмя. Нищожно постижение, но значеше толкова много, че не можеше да повярва.

Зад гърба му се разнесе познат глас.

— Какво улови? — попита Бехтер, като вървеше в тревата към брат си.

Носеше лъка си на рамо и нямаше измъчен и изгладнял вид като останалите. Хаджиун пръв изрази подозрение, че Бехтер не носи своя улов при тях. Приемаше с готовност своята дажба, но за четири дни не беше донесъл нищо при огъня. Темуджин се изправи, смутен от начина, по който погледът на брат му се плъзна към плячката.

— Мармот — каза той и го вдигна.

Бехтер се наведе да го разгледа и изведнъж го сграбчи. Темуджин го дръпна назад и отпуснатото телце падна на земята. Двете момчета се хвърлиха към него, като се ритаха и блъскаха диво. Темуджин беше прекалено слаб, за да стори друго, освен да задържи Бехтер. Но брат му го отхвърли назад и го остави да гледа запъхтян към синьото небе.

— Ще го занеса на майка ни. Ти щеше да го отмъкнеш и да го изядеш сам — каза Бехтер и се усмихна.

Това, че Бехтер прехвърля подозрението от себе си към него, бе оскърбително и Темуджин се помъчи да стане. Бехтер го задържа с крак. Не можеше да го надвие. Силата му се беше стопила.

— Хвани си друг, Темуджин. И не се връщай дотогава.

Бехтер се изсмя, грабна безжизнения мармот и се затича леко надолу по склона, където зеленината ставаше тъмна и гъста. Темуджин гледаше след него, обхванат от толкова силен гняв, че сякаш сърцето му щеше да се пръсне. То блъскаше бясно в гърдите му и в пристъп на ужас Темуджин си помисли дали гладът не го е отслабил. Не можеше да умре, докато Елук властва над вълците и докато Бехтер не получи наказанието си.

Седна и успя да се овладее. Глупавите мармоти, които бързо се бяха върнали, се пръснаха веднага щом се изправи. Мрачно взе стрелата, сложи я върху плетената тетива и зае неподвижната стойка на ловец. Мускулите го боляха и краката му заплашваха да се схванат от напрежението, но сърцето му заби бавно и силно.

Тази вечер имаха само един мармот, с който да се нахранят. Когато Бехтер й го донесе, Хулун се съживи и направи по-голям огън, за да загрее камъни. Въпреки че ръцете й трепереха, тя проби спретнато корема и извади червата и органите, като напълни вътрешността с пукащи нагорещени камъчета. Беше увила ръцете си с дела, но на два пъти си опари пръстите и трепна от болка. Изсуши месото отвътре, зарови опушената кожа във въглените и тя стана хрупкава и вкусна. Опече сърцето на въглените, докато то не зацвърча. Нищо не биваше да се похаби.

Дори самата миризма като че ли възвърна цвета на бузите й и Хулун прегърна Бехтер, а облекчението й се обърна в сълзи, но тя сякаш не ги забеляза. Темуджин не й каза какво се е случило. Тя искаше от тях да действат заедно. Щеше да е жестоко да обвинява ухиления си брат, когато майка им бе толкова слаба.

Бехтер сияеше от оказаното му внимание, но блесналият му поглед се спираше често върху Темуджин. Той му отвръщаше мрачно, ако майка му не гледаше. Хаджиун забеляза това и сръга с лакът брат си.

— Какво има? — прошепна малкото момче, щом се настаниха да ядат.

Темуджин поклати глава. Не искаше да споделя омразата си. Не можеше да мисли за друго освен за димящите парчета месо, пъхнати в ръцете му от Бехтер, който раздаваше дажбите като загрижен за хората си хан. Забеляза, че е запазил най-доброто парче — плешката — за себе си.