Степният вълк

— Ако останалите видят ножа на Бехтер, ще разберат какво е станало — каза с прекършен глас Хаджиун.

Темуджин протегна ръка и го задържа за врата, успокоявайки колкото него, толкова и самия себе си. Долавяше паниката у Хаджиун и сам усещаше първите й признаци. Не беше мислил какво ще се случи, след като убие врага. Бехтер нямаше да може да отмъсти, нямаше да си възвърне бащините гери и стада. Щеше да изгние там, където бе паднал. Едва сега Темуджин започна да осъзнава какво е сторил и почти не можеше да повярва. Странното настроение отпреди изстрела беше изчезнало, на негово място имаше само слабост и глад.

— Ще им кажа — изрече той. Усети как невидима тежест отново дърпа погледа му към тялото на Бехтер. — Ще им кажа, че ни е оставил да умираме от глад. Тук няма място за милост. Ще им го кажа.

Поеха обратно към дерето, намерили успокоение един в друг.

13.

Хулун усети, че нещо не е наред още като видя връщащите се в лагера момчета. Хазар и Темуге седяха с нея, а малката Темулун лежеше върху парче плат до огъня. Клекналата Хулун бавно се изправи, по изпитото й лице вече се четеше страх. Щом Темуджин приближи, тя забеляза, че носи лъка на Бехтер, и се вцепени. Момчета не можеха да я погледнат в очите и когато най-сетне отвори уста, от нея се разнесе само шепот:

— Къде е брат ви? — попита тя.

Хаджиун бе забил поглед в земята, неспособен да отговори. Тя пристъпи напред, а Темуджин вдигна глава и преглътна с мъка.

— Крадеше храна и я пазеше за себе си… — започна той.

Хулун изрева яростно и го зашлеви така силно, че главата му се отметна.

— Къде е брат ви? — пискливо повтори тя. — Къде е синът ми?

Струйка кръв се стече от носа на Темуджин към устата му и той я изплю. Оголи червени зъби към майка си и болката.

— Мъртъв е — отсече той. Преди да продължи, Хулун го зашлеви втори път, после продължи отново и отново. Не му оставаше нищо друго, освен да се превие на две и да отстъпи със залитане назад. Тя тръгна след него, размахвайки бясно ръце от непоносимо отчаяние.

— Ти ли го уби? — виеше Хулун. — Ти?

Темуджин се опита да задържи ръцете й, но тя беше прекалено силна и ударите й се сипеха по лицето му, по раменете и навсякъде, докъдето можеше да се добере.

— Спри да го удряш! Моля те! — извика Темуге след тях, но Хулун не го чу. В ушите й бучеше, а яростта й бе толкова силна, че заплашваше да я разкъса. Притисна Темуджин към едно дърво, сграбчи го за раменете и разтърси тънкото му тяло с такава жестокост, че главата му се отпусна.

— А ти него ли искаш да убиеш? — извика Хаджиун и се помъчи да я дръпне назад.

Тя отскубна дела си от хватката му, сграбчи Темуджин за дългата коса и изви главата му назад, принуждавайки го да я погледне в очите.

— Роди се с кървав съсирек в ръката си. Със смърт. Казах на баща ти, че си проклятие за нас, но той беше сляп.

Не можеше да вижда през сълзите си и Темуджин усети как ръцете й се стягат като клещи върху скалпа му.

— Криеше храна от всички и ни оставяше да гладуваме — извика Темуджин. — Оставяше теб да гладуваш!

Разплака се от яростната атака, чувствайки се по-самотен от всякога. Хулун го гледаше като прокажен.

— А ти ми открадна син, собственото ми момче — отвърна тя. Впери поглед в него, вдигна ръка над лицето му и Темуджин видя счупените й нокти да треперят пред очите му. Дълго се взира в тях, очаквайки всеки момент да се впият в него.

Силата на ръцете й изчезна така внезапно, както се бе появила, тя изгуби съзнание и се свлече в безжизнена купчина на земята. Темуджин остана прав, тресеше се целият. Стомахът му се сви и той повърна, но не изхвърли нищо освен кисела жълта течност.

Докато отстъпваше от майка си, видя взиращите се в него братя.

— Той ядеше тлъсти мармоти, докато ние умирахме от глад! — изкрещя. — Имах право да го убия. Колко мислите, че щяхме да оцелеем, щом вземаше и нашия дял освен собствения си улов? Днес го видях да улавя патица, но тя тук ли е, за да ни, даде сила? Не. В корема му е.

Хулун се размърда и изстена зад него и Темуджин подскочи в очакване на нова атака. Очите му бяха пълни със сълзи, когато погледна майка си. Обожаваше я. Можеше да й спести всичко това, ако беше помислил повече. Може би щеше да скалъпи някаква история за смъртта на Бехтер — падане или нещо подобно. Не, каза си той. Беше постъпил правилно. Бехтер бе кърлежът в кожата, вземаше повече, отколкото му се полага, без да дава нищо от себе си, докато те умираха около него. След време Хулун щеше да го разбере.

Майка му отвори кървясали очи и с мъка се изправи на колене, като стенеше от мъка. Нямаше сила да се изправи на крака и се наложи Темуге и Хазар да й помогнат да стане. Темуджин докосна едно кърваво петно върху кожата си и внезапно се обърна към нея. Искаше му се да избяга, вместо да срещне нейния поглед, но се насили да остане на място.

— Той щеше да ни убие — каза той.

Хулун обърна празен поглед към него и той потрепери.

— Кажи му името — произнесе тя. — Кажи името на първородния ми син.