Степният вълк

Темуджин трепна. Внезапно му се зави свят. Усети разбития си нос горящ и огромен, пред очите му затанцуваха тъмни петна. Искаше му се да рухне на земята и да заспи, но остана на място, изправен срещу майка си.

— Кажи му името — повтори тя и в празните й очи се появи гняв.

— Бехтер — изплю думата Темуджин. — Бехтер, който крадеше храна, докато ние умирахме.

— Трябваше да те убия още щом видях акушерката да отваря ръката ти — каза Хулун с лек тон, по-плашещ и от гнева й. — Трябваше да се сетя какво представляваш.

Темуджин усети как се разкъсва отвътре, неспособен да я възпре да го наранява. Искаше да изтича към нея и топлите й прегръдки да го скрият от студа, да направи каквото и да е, само да не вижда ужасното страдание и празнота, които бе причинил.

— Махай се от мен, момче — тихо каза майка му. — Ако те видя да спиш, ще те убия заради това, което си сторил. Заради това, което ми отне. Не ти го успокояваше, когато растяха зъбите му. Не ти лекуваше треската му с билки и го люлееше в най-тежките моменти. Ти не съществуваше, когато двамата с Есугей обичахме малкото момченце. Когато бяхме млади и той беше всичко, което имахме.

Темуджин слушаше зашеметен. Майка му не разбираше в какъв човек се беше превърнал Бехтер. Бебето, което беше люляла някога, бе пораснало като жесток крадец, а Темуджин не можеше да намери думи да й го каже. А щом най-сетне ги намери и те започнаха да напират в устата му, той ги задържа. Знаеше, че ще бъдат безполезни, или по-лошо — ще събудят отново гнева й и тя ще го нападне. Поклати глава.

— Съжалявам — каза той, но осъзнаваше много добре, че съжалява не за убийството, а за болката, която бе причинил.

— Махай се оттук, Темуджин — прошепна Хулун. — Не мога да те гледам.

Той изхълца, обърна се и изтича покрай братята си, като дишаше дрезгаво и усещаше вкуса на собствената си кръв в устата си.

Не го видяха пет дни. Макар Хаджиун да търсеше брат си, единствената следа от него бе плячката, която оставяше край малкия им лагер. Първия ден бяха два гълъба, все още топли и със стичаща се от шиите им кръв. Хулун не отказа този дар, макар че не сподели с тях нито дума за случилото се. Изядоха месото в мълчание. Хаджиун и Хазар се споглеждаха, а Темуге подсмърчаше и ревеше всеки път, щом Хулун го оставеше сам. Смъртта на Бехтер щеше да бъде облекчение за по-малките момчета, ако бяха на сигурно в герите на вълците. Щяха да го оплачат и да предадат тялото му на небето, а ритуалът щеше да ги успокои. В дерето сред хълмовете обаче това бе поредното напомняне, че смъртта върви редом с тях. Отначало всичко им се струваше като приключение, докато гладът не опъна кожите върху костите им. А сега живееха като диви животни и се мъчеха да не се страхуват от наближаващата зима.

Хазар бе изгубил смеха си в дерето сред хълмовете. След изчезването на Темуджин той изпадна в мрачно настроение и често перваше Темуге, ако досаждаше прекалено на майка им. Без Бехтер всички поеха нови роли и именно Хазар мрачно водеше всяка сутрин лова с Хаджиун. Бяха намерили по-добър вир нагоре по дерето. За да го стигнат, се налагаше да минават край мястото, където бе убит Бехтер. Хаджиун откри къде Темуджин бе извлачил тялото и го беше покрил с клонки. Плътта на брат им привличаше мършояди и когато на втората сутрин Хаджиун намери край лагера мършаво мъртво куче, трябваше да положи усилия, за да погълне всяка живителна хапка. Не можеше да се отърве от видението как Темуджин убива животното, докато то ръфа тялото на Бехтер, но се нуждаеше от храната, а кучето беше най-доброто им ястие, откакто се бяха озовали на това място.

Вечерта на петия ден Темуджин се завърна в лагера. Семейството му замръзна, братята му очакваха реакцията на Хулун. Тя го гледаше как приближава и видя, че държи в ръцете си живо козле. Осъзна, че синът й изглежда по-силен и кожата му е потъмняла през дните, прекарани на хълмовете под слънцето и вятъра. Беше смутена от вълната на облекчение, че той е добре, и все така силната си омраза заради това, което бе сторил. Не можеше да намери прошка в себе си.

Темуджин хвана козлето за ухото и го побутна в образувания от семейството му кръг.

— Има двама пастири на запад оттук — каза той. — Сами са.

— Видяха ли те? — внезапно попита Хулун, изненадвайки всички.

Темуджин я погледна и спокойният му поглед стана несигурен.

— Не. Отмъкнах го, докато минаваха покрай един хълм. Може да се е заблудило, не зная. Шансът беше прекалено добър, за да го пропусна.

Пристъпи от крак на крак и зачака майка му да отговори. Не знаеше какво щеше да прави, ако го прогонеше отново.

— Ще го потърсят и ще попаднат на следите ти — каза Хулун. — Може да ги доведеш след себе си тук.

Темуджин въздъхна. Нямаше сили да спори. Преди майка му да успее да възрази, седна с кръстосани крака до огъня и извади ножа си.

— Трябва да ядем, за да останем живи. Ако ни намерят, ще ги убием.