Степният вълк

Тримата братя внимателно приближиха телата, като се оглеждаха за някакъв признак на живот. Темуджин прати Хазар след понито, което бе успяло да се отскубне по-далеч от миризмата на кръв въпреки поводите около краката си. Обърна се към Хаджиун, прегърна го през врата и го придърпа напред, така че челата им се докоснаха.

— Ще преживеем зимата — каза Темуджин и се усмихна.

Хаджиун долови настроението му и двамата нададоха победоносен вой в пустата степ. Това беше глупаво, но макар вече да бяха убили човек, те все още си оставаха момчета.

14.

Елук се взираше в пламъците, погълнат от мисли за миналото. За четирите години, откакто бе напуснал сянката на Делиун-болдах и земите около Червения хълм, вълците преуспяваха, трупаха богатства и се множаха. В племето още имаше и такива, които го мразеха за това, че изостави синовете на Есугей, но нямаше никакъв знак, че ги дебне зла участ. През първата пролет на следващата година се родиха повече агнета от всеки друг път, а герите се изпълниха с плача на дузина бебета. Никое не умря при раждане и онези, които търсеха лоши знаци, останаха доволни.

Елук изсумтя от наслада, зрението му се замъгли и размаза след втория мях черен айраг. Годините бяха добри и той имаше трима нови синове, които тичаха из лагера и се учеха да стрелят и да въртят меча. Беше станал по-тежък, по-скоро заякнал, отколкото затлъстял. Зъбите и очите му бяха все още силни, а името му будеше страх сред племената. Знаеше, че има защо да бъде доволен.

През тези години вълците бяха изминали дълъг път на юг и стигнаха до една земя с толкова много мухи и влажен въздух, че се потяха по цял ден, а кожите им загноиха от обриви и възпаления. Елук копнееше за хладните сухи ветрове на северните хълмове и още щом поведе вълците назад по старите им места, започна да се пита какво ли е станало със семейството на Есугей. Част от него все още желаеше да бе пратил някой дружинник, който да сложи окончателен край на всичко — не от чувство за вина, а заради натрапчивото усещане за несвършена работа.

Изсумтя, вдигна мяха и видя, че е празен. Разсеяно махна за нов и една млада жена го постави в ръката му. Елук я изгледа одобрително, докато коленичеше пред него със сведена глава. Не си спомняше името й през мъглата от айрага, но тя беше стройна и дългокрака като пролетна кобилка. Почувства как желанието се надига у него, протегна ръка и повдигна лицето й, за да го погледне. Преднамерено бавно взе ръката й и я притисна в скута си, да усети интереса му. Тя изглеждаше уплашена, но той знаеше правилото, че на хана не може да се отказва. Щеше да плати на баща й с едно от новите понита, ако тя му доставеше удоволствие.

— Иди в моя гер и ме чакай там — каза завалено той и видя, че момичето се отдръпва от него. Чудесни крака, отбеляза Елук и си помисли дали да не тръгне след нея. Поривът бързо угасна и той отново се отпусна назад, загледан в пламъците.

Още помнеше как го гледаха синовете на Есугей, докато ги оставяше сами в степта. Ако това беше станало днес, щеше лично да ги съсече. Преди четири години обаче едва беше хванал юздите на племето и не знаеше колко време ще ги задържи. Есугей го бе научил поне на това. Племената можеха да понесат много от водачите си, но трябваше да се внимава за мярата. Винаги имаше някаква граница, която не биваше да се прекрачва.

Дали още първата зима бе прибрала онези кльощави деца и майка им? Странно бе да се връща по места с толкова много спомени. Лагерът за момента беше временен, колкото конете им да натрупат отново сланина от хубавата трева. След месец щяха да се върнат в земите около Червения хълм. Елук беше чул, че олхунутите също са се върнали в района, и бе повел вълците на север с определени, макар и не напълно оформени мечти за завоевания. Айрагът сгорещяваше кръвта му и го караше да копнее за битка или за чакащата в гера му жена.

Пое дълбоко въздух, за да се наслади на ледения въздух. Беше жадувал за студа през влажните нощи на юг, когато кожата му се зачервяваше от ухапвания и странни паразити, които трябваше да изважда с върха на ножа. Въздухът на север изглеждаше по-чист и болестта с кашлицата вече започна да отшумява сред племето. Един старец и две деца умряха и бяха оставени на ястребите, но вълците бяха радостни, че се връщат отново към познатите им земи.