Степният вълк

— Няма от какво да се боите — каза им Басан, докато приемаше чая, и си спечели презрителния поглед на Толуй. Младият дружинник не даваше пет пари за никого, който не е от вълците.

— Търсим една жена с петима сина и дъщеря — каза Толуй. Дълбокият му глас прозвуча прекалено силно в малкия гер. Жената на пастира вдигна уплашено очи и Басан и Унеген усетиха, че пулсът им се ускорява.

Толуй също бе забелязал реакцията.

— Познавате ли ги? — попита той и се наведе напред.

Пастирът се дръпна назад, явно сплашен от мощното туловище на непознатия воин. Поклати глава.

— Чували сме за тях, но не знаем къде са — каза той.

Толуй задържа поглед върху него, без да помръдва. Устата му леко се отвори, разкривайки бели зъби. В гера бе влязла заплаха и всички я усетиха.

Преди някой да успее да каже каквото и да било, през вратата влетя малко момче и рязко спря при вида на непознатите в дома си.

— Видях конете — каза то и се огледа с широки, тъмни очи.

Толуй се засмя и преди някой да успее да помръдне, хвана детето и го сложи на коляното си, после го обърна с главата надолу и го залюля. Момчето захихика, но изражението на Толуй бе студено, а пастирът и жена му се вцепениха от ужас.

— Трябва да ги намерим — каза Толуй през смеха на момчето. Задържа го без видимо усилие в протегнатите си ръце и го обърна да стъпи върху коляното му.

— Хайде пак! — каза останалото без дъх дете.

Толуй видя, че майката понечи да стане, но и мъжът й я хвана за ръката.

— Познавате ги — уверено заяви Толуй. — Кажете ни къде са и ще си идем.

Отново завъртя сина им с главата надолу, без да обръща внимание на доволните викове. Наклони глава настрани и проследим реакцията им. Лицето на майката посърна.

— На един ден път на север има жена с момчета. Лагерът им е малък, само два гера и няколко понита. Мирни хора са — почти прошепна тя.

Толуй кимна, наслаждавайки се на властта, която имаше върху нея, а синът й се смееше в ръцете му, без да подозира какво става. Положението стана нетърпимо, той остави детето на пода и го бутна към родителите му. Майката прегърна сина си и затвори очи, без да го пуска.

— Ако лъжете, ще се върна — каза Толуй. Заплахата личеше ясно в черните му очи и в ръцете, които можеха с лекота да счупят гръбнака на детето. Пастирът не смееше да погледне Толуй и остана със забит в краката поглед, докато той и спътниците му излизаха.

Качиха се на конете и Толуй видя иззад гера бавно да излиза едро куче. Животното беше прекалено старо, за да може да ловува, и се загледа в непознатите с белезникави очи, по които личеше, че е почти сляпо. Толуй оголи зъби и кучето отвърна с дълбоко гърлено ръмжене. Воинът се изсмя и опъна лъка си с плавно сигурно движение, Басан изгледа намръщено как Толуй пуска стрелата си в гърлото на животното. Кучето се сгърчи и заиздава кашлящи звуци.

Докато приготвяха вечерята си, Толуй изглеждаше в чудесно разположение на духа. Сушеното овнешко беше старо, а сиренето бе леко гранясало и пареше на езика, докато го дъвчеха.

— Какво заповяда ханът да направим, когато ги намерим? — попита Басан.

Толуй погледна по-възрастния мъж и се намръщи, сякаш въпросът го засегна. Обичаше да сплашва другите воини със свирепите си погледи, винаги подкрепени със сила — можеше с един-единствен удар да повали пони. Не отговори. Басан извърна очи и Толуй спечели поредната малка битка.

— Каквото реша аз, Басан — отвърна той, наслаждавайки се на тази идея. — Все пак ханът иска да му заведем по-големите момчета. Ще ги вържа за опашките на конете и ще ги накарам да тичат.

— Може да не са онези, които търсим — напомни Унеген на младия воин. — В края на краищата, тези имат гери и понита.

— Ще видим. Ако са те, ще вземем и конете им — каза Толуй и се усмихна при тази мисъл. Елук не се беше сетил, че може да има и плячка, но не би оспорил правото на Толуй да присвои имуществото на семейството на Есугей. Съдбата им беше решена в деня, в който племето ги бе изоставило. За тях не важаха законите на гостоприемството, те бяха просто скиталци без хан, който да ги защити. Толуй се оригна, прибра ръце в дела и се подготви за сън. Денят беше добър. Един мъж не можеше да иска нещо повече.

Темуджин изтри потта от очите си и върза последната напречна дъска на малката кошара, в която овцете и козите им щяха да раждат. Малобройното стадо изхранваше само няколко гърла и затова се беше увеличило. Преди две години братята бяха отишли при скиталците да разменят вълна и месо за плъст. Бяха спазарили достатъчно за два малки гера и щом ги погледнеше, духът на Темуджин неизменно се повдигаше.

Недалеч Хазар и Хаджиун се упражняваха в стрелба, като използваха мишена, увита в пластове плъст. Темуджин стана, протегна се и се облегна на оградата, мислейки си за първите месеци, когато смъртта и зимата ги следваха на всяка крачка.