Степният вълк

Беше им трудно, но обещанието на майка им се изпълни. Те оцеляха. Без Бехтер братята изградиха доверие и сила помежду си, докато работеха непрекъснато заедно. Несгодите ги бяха калили и когато не се грижеха за стадото и не приготвяха стоки за размяна, прекарваха всеки свободен момент в упражняване на уменията си с оръжието.

Докосна ножа на колана си. Държеше го достатъчно остър, за да пробива дебела кожа. В гера си имаше лък, който не отстъпваше по нищо на бащините — прекрасно оръжие с вътрешна дъга от блестящ рог. Опъването на тетивата беше като да поставиш пръстите си на острието на нож и Темуджин месеци наред каляваше ръцете си. Все още не беше убивал човек с него, но знаеше, че ще изпрати стрелата право и безпогрешно, ако се наложи.

От зелената равнина подухна свеж ветрец. Темуджин затвори очи и се наслади на въздуха, който изсушаваше потта му. Чуваше как майка му пее в гера с Темуге на малката Темулун. Усмихна се, забравил за момент как се бяха борили за живота си. Рядко намираше мир, дори и в дребните неща. Те търгуваха с отделни пастири и семействата им и с изненада откриха, че освен големите племена, бродещи из степите, съществува и друго общество. Някои от тези хора бяха прогонени заради престъпления или похот. Други се бяха родили без закрилата на хан. Всички бяха хитри хора и Темуджин си бе имал вземане-даване с тях само колкото да оцелеят. Той беше роден в хански гер и за него те си оставаха безродни мъже и жени, недостойни дори за презрението му. Никак не се радваше, че е един от тях, братята му също. Докато възмъжаваха, неизбежно си спомняха как бе минал животът им. Един-единствен ден бе откраднал тяхното бъдеще и Темуджин изпадаше в отчаяние при мисълта, че едва ще свързва двата края с овцете и козите, докато не стане стар и слаб. Това им беше отнел Елук. Не само законното право на власт, а и племето, голямото семейство, чиито членове се защитаваха един друг и правеха живота по-поносим. Не можеше да прости за тези тежки години.

Чу, че Хаджиун извика доволно, и отвори очи. Стрелата се беше забила точно в центъра на мишената. Изправи се и закрачи към братята си, а погледът му автоматично обходи земята около тях, както бе правил хиляди пъти досега. Никога нямаше да са в безопасност. Живееха с опасението, че всеки момент ще видят Елук да препуска насреща им начело на дузина мрачни воини.

Това лошо предчувствие не ги оставяше нито за миг, макар с времето да се бе притъпило. Темуджин разбра, че е възможно да живеят незабелязани от големите племена, както правеха и другите скитащи семейства. Въпреки това всичко можеше да им бъде отнето от един-единствен отряд, излязъл просто да се позабавлява. Можеха да ги избият като животни и да разкъсат и ограбят герите им.

— Видя ли как стрелях? — попита Хаджиун.

Темуджин поклати глава.

— Гледах другаде, братко, но лъкът ти е чудесен.

Също като онзи в гера му, двойно извитият лък бе сушен цяла година, преди варените ивици от овчи рог да бъдат залепени и наместени. Заради лепилото от риба герът смърдеше седмици наред, но дървото бе станало твърдо като желязо и всички се гордееха с постижението си.

— Опитай — каза Хаджиун и подаде лъка на брат си.

Темуджин отново се усмихна при вида на налетите му рамене. Хаджиун растеше сякаш на подскоци. Синовете на Есугей бяха високи, но Темуджин бе най-висок от всички и достигаше ръста на баща си, когато той е бил на седемнадесет.

Хвана здраво лъка, сложи стрела с костен връх и опъна тетивата със закоравелите си пръсти. Издиша и в мига, когато трябваше да си поеме дъх, пусна стрелата и видя как се забива до тази на Хаджиун.

— Чудесен лък — повтори той, прокарвайки длан по жълтия рог. Изражението му беше сериозно, когато се обърна към тях. Хаджиун, който винаги отгатваше мислите на брат си, реагира пръв.

— Какво има? — попита той.

— Чух от стария Оргуз, че олхунутите са се върнали на север — каза Темуджин, загледан към хоризонта.

Хаджиун веднага го разбра и кимна. Между двамата се бе изградила особена връзка от деня, в който убиха Бехтер. Отначало семейството се бореше просто да преживее първата зима, после следващата. До третата разполагаха с достатъчно плъст за герите, а Темуджин бе разменил един лък и вълна за второ пони освен уморената стара кобила, която бяха отнели от пастирите в първите дни. Пролетта на четвъртата година донесе със себе си безпокойство, което засегна всички и най-вече Темуджин. Имаха оръжия и месо и лагеруваха достатъчно близо до гората, за да могат да се скрият от нападатели, с които не биха могли да се справят. Майка им вече не бе така мършава и макар все още да мечтаеше за Бехтер и за миналото, събуждането на природата я накара да мисли за бъдещето на синовете си.