Степният вълк

Синовете на Есугей явно разбраха слабостта на тактиката си. Сред дърветата се спусна напрегната тишина. Всички птици бяха отлетели при внезапното втурване на воините и единственият звук бе от учестеното дишане на уплашени за живота си мъже, които бавно идват на себе си.

Толуй направи две бавни крачки вдясно, като поставяше единия си крак пред другия в съвършено равновесие. Басан и Унеген се разделиха вляво от него. Сетивата им бяха напрегнати, те стояха и се оглеждаха, готови да убият или да бъдат убити. Лесно беше да си представят как стрелата разкъсва плътта им, но Толуй откри, че се наслаждава на чувството за опасност. Държеше главата си високо и внезапен импулс го накара да викне към скрития неприятел:

— Аз съм Толуй от вълците! — Силният му глас се понесе над откритото пространство. — Дружинник на Елук, който някога бе дружинник на Есугей. — Пое дълбоко дъх. — Не е нужно да се бием. Ако ни приемете като гости, ще се върнем при герите и ще ви предам посланието си.

Зачака отговор, но не му се вярваше, че биха се хванали толкова лесно. С периферното си зрение забеляза как Басан леко пристъпва от крак на крак, издавайки безпокойството си.

— Не можем да стоим тук цял ден — промърмори той.

Очите им не преставаха да шарят, докато Толуй изсъска отговора си.

— Да не искаш да ги оставим да ни прогонят?

Басан остана неподвижен, като мърдаше единствено устните си.

— Вече знаем, че са живи, и трябва да съобщим това на хана. Може да заповяда нещо ново.

Толуй завъртя главата си в отговор, но това движение едва не го уби. Видя едно момче да става, опъвайки плавно тетивата. Светът изрева в ушите му и той запрати собствената си стрела в мига, в който залитна от втория удар, попаднал точно под гърлото му. Изстрелът беше прибързан, осъзна той през вълната от болка. Чу Унеген да стреля в храстите, изрева от гняв, изправи се и сложи нова стрела в тетивата.

Басан стреля слепешката към мястото, където бе забелязал някакво движение. Не чуха никакъв вик от болка и Толуй погледна наляво. Унеген лежеше на земята. Стрелата бе пробола гърлото му и стърчеше от другата страна. Унеген беше обелил очи и езикът му бе провиснал безжизнено от устата. Толуй изруга и яростно размаха извития си лък.

— Поискахте мъчителна смърт и ще си я получите! — изкрещя той. За миг си помисли дали да не побегне към понитата, но гордостта и яростта му го накараха да остане тук. Жадуваше да накаже онези, които се бяха осмелили да го нападнат. От дела му стърчаха стрели и той ги счупи с бързи движения.

— Мисля, че улучих единия — каза Басан.

Отново настана тишина, злокобно вещаеща нова размяна на стрели.

— Трябва да се върнем при конете — продължи Басан. — Да заобиколим тръните и да намерим чист район.

Толуй се озъби яростно. Стрелите се бяха забили в тялото му и го измъчваше пулсираща болка. Излая думите като заповед.

— Стой си на мястото — каза той, като оглеждаше дърветата. — И убивай всичко, което се движи.

Темуджин беше приклекнал зад бариерата от тръни, приготвена още преди месеци. Неговата стрела бе улучила Унеген в гърлото и това го изпълни с дивашко задоволство. Спомни си как Унеген бе дал бащиния му меч на Елук. Много пъти беше мечтал как си отмъщава. Възмездието беше сладко като див мед.

Бяха предвидили точно такава атака и въпреки това бяха потресени, когато видяха дружинниците в лагера. Темуджин беше подготвил бойното поле за натрапници, но не толкова смъртоносни като най-добрите воини на Елук. Гърдите му бяха изпълнени с гордост, че са повалили един от тях, но гордостта беше смесена със страхопочитание. Това бяха воините на собствения му баща, най-бързите и най-добрите от всички. Струваше му се едва ли не грях да убие някой от тях, пък бил той и Унеген. Но това нямаше да го спре да убие и останалите.

Помнеше Толуй като момче с предизвикателен поглед, не толкова глупаво, че да се изпречва на синовете на Есугей, но все пак едно от най-силните деца в лагера на вълците. Доколкото бе успял да го зърне зад стрелата, Толуй беше станал още по-силен и смел. Явно беше напреднал под властта на Елук.

Присви очи през малката пролука в тръните към двамата противници. Басан изглеждаше доста зле и Темуджин си спомни, че го бяха пратили при олхунутите да го прибере у дома. Знаеше ли Толуй това, когато го беше избирал? Вероятно не. По онова време светът бе различен и Толуй беше просто поредното мърляво буйно хлапе, което вечно правеше бели. Сега носеше бронята и дела на хански дружинник и Темуджин искаше да прекърши гордостта му.

Стоеше напълно неподвижно и обмисляше какво да прави. Колкото можеше по-бавно завъртя глава към мястото, където се намираше Хаджиун. Очакваше всеки момент движението да привлече зорките очи на Басан и през тръните да прелети стрела. По челото му се стичаше пот.