Степният вълк

Чу как Толуй и Басан минават с трясък покрай него, като си викаха един на друг. Нямаше да отидат далеч. Щяха да се върнат за него, сигурен беше. Искаше му се само да затвори очи и да припадне, но използва скъпоценното време, за да се завре по-навътре в тъмните храсталаци. Бодлите го деряха, но не можеше да извика от болка и просто се притискаше в тях, а те се чупеха и се забиваха в кожата му. Но такива незначителни болки бяха нищо в сравнение с това да бъде уловен.

Той спря безсмисленото пълзене. За момент помечта за тъмнина и сигурност, точно като подгонено от ловци животно. Разумът му говореше, че шумолящите листа ще го издадат, ако не спре да се движи. Вътрешното му аз го гледаше как пълзи със студено отвращение и се мъчеше да си възвърне контрола над него. Накрая гласът на Толуй го накара да замръзне и да затвори очи с облекчение. Не можеше да стори нищо повече.

— Крие се — каза Толуй. Думите му прозвучаха ясно и плашещо близо. Явно двамата мъже се бяха върнали обратно веднага щом го бяха изгубили от поглед.

Гърдите на Темуджин се свиха в спазъм и той сложи ръка върху устата си, за да потисне болката. Съсредоточи се върху образа на баща си в гера и отново видя как животът изтича от него.

— Знаем, че ни чуваш, Темуджин — извика Толуй, като се задъхваше. Явно и на него не му беше лесно, но дружинниците бяха корави, тренирани мъже и се възстановяваха бързо.

Темуджин лежеше, притиснал буза в листата, и вдишваше плътната миризма на стара гниеща шума, невиждала слънчева светлина. Знаеше, че ще успее да избяга в тъмното, но нощта беше много далеч и той не можеше да измисли друг начин за спасение. Мразеше търсещите го мъже. Мразеше ги с такава жар, че те несъмнено я усещаха.

— Къде е брат ти Бехтер? — отново извика Толуй. — Искаме само вас двамата. Разбираш ли?

Темуджин чу как Толуй тихо промърмори на Басан с различен тон.

— Залегнал е някъде наоколо. Потърси го и викни, ако го видиш.

Твърдият глас вече звучеше по-самоуверено и Темуджин се молеше на бащата-небе да порази мъжа, да го изгори или да го разкъса с мълния, както веднъж бе унищожил едно дърво пред очите му. Бащата-небе запази мълчание, ако изобщо го беше чул, но яростта отново се разпали в гърдите на Темуджин и извика картини на кърваво отмъщение.

Изгарящият му дъх се бе поуспокоил, но сърцето му продължаваше да блъска яростно и той едва се сдържаше да не се размърда или да изпъшка шумно. Недалеч се чуха стъпки. Някой си пробиваше път през храстите и листата. От изхода се процеждаше светлина и Темуджин впери поглед към движещите се в нея сенки. За негов ужас светлината се запречи от нечий крак, после изчезна напълно и на мястото на ботуша се появи лице. Очите се разшириха, щом го видяха, а зъбите се оголиха като на побесняло куче. Един безкраен миг двамата с Басан се гледаха един друг, а после дружинникът изчезна.

— Няма го тук — извика Басан, като се отдалечаваше.

Темуджин усети как сълзите му напират и през грохота в ушите си внезапно усети всички болки и рани, получени по време на гонитбата. Спомни си, че Басан беше верен на Есугей, и облекчението го разтърси.

Чу гласа на Толуй в далечината и отново се озова сам, останал почти без дъх. Невидимото слънце потъваше зад далечните хълмове и мракът се спусна рано в гъстите трънаци. Темуджин чуваше виковете на двамата мъже някъде много далеч. Накрая изтощението го пречупи и той заспа.

Събуди се и видя някакво жълто пламъче да се движи пред очите му. Отначало не разбра какво е това и защо лежи свит на кълбо в толкова гъсти тръни, че едва можеше да помръдне. Уплаши се, че стои оплетен в тъмнина и тръни, не знаеше ще успее ли да се измъкне, без да му се наложи да пълзи обратно по пътя, по който бе дошъл.

Факелът оставяше горяща следа в сумрака и златната му светлина освети лицето на Толуй. Дружинникът продължаваше да го търси и вече изглеждаше мрачен и уморен. Несъмнено двамата мъже бяха гладни и изтощени като самия Темуджин.

— Жив ще те одера, ако не се покажеш — внезапно изкрещя Толуй. — Ако ме принудиш да те търся цяла нощ, ще те спукам от бой.

Темуджин затвори очи и се опита да опъне мускули, щом пламъкът се отдалечи. В тъмното Толуй не можеше да види движещите се храсти и Темуджин се приготви за бягство. Разпъна свитите на гърдите си крака и едва не изстена от облекчение. Всяка частица от тялото му бе измръзнала и схваната. Помисли си, че се е събудил по-скоро от болките, отколкото от виковете на Толуй.

Разтърка възлите по мускулите на бедрата си, за да ги отпусне. Трябваше да се втурне бързо и с всички сили. Нужно му беше съвсем малко предимство и мракът щеше да го скрие от очите им. Знаеше, че братята му са се добрали до дерето между хълмовете и реши, че ако напрегне сили, ще ги настигне преди съмване. Толуй и Басан нямаше да могат да го проследят през сухата трева и щяха да се върнат за още хора. Темуджин се закле, че вече никога не ще го стигнат. Щеше да отведе семейството си далеч от вълците на Елук и да започне нов живот на безопасно място.