Степният вълк

Видя брат си и примигна стреснато. Хаджиун гледаше към него и мълчаливо очакваше да бъде забелязан. Очите на момчето се бяха разширили от болка и шок и Темуджин видя стрелата, забита в бедрото му. Хаджиун стоеше като статуя с изпито и побеляло лице, гледаше към брат си и не смееше да помръдне. Въпреки самообладанието му, перата на стрелата леко трепереха. Сетивата на Темуджин бяха обтегнати до замайване, той долавяше слабото движение на листата. Побоя се, че Толуй ще го забележи и ще пусне втора стрела, смъртоносна. Не бе невъзможно дори да надуши кръвта при някой полъх на вятъра.

Дълго се гледаха един друг в безмълвно отчаяние. Не можеха да се измъкнат. Хазар беше скрит от погледа на Темуджин, но също се намираше в беда, независимо дали го знаеше.

Темуджин обърна безкрайно бавно глава, докато Толуй и Басан не се появиха пред очите му. Те също чакаха, макар че Толуй очевидно бе изпаднал в ярост. Той отчупи двете забити в гърдите му стрели. Вбесеният млад мъж сигурно щеше да зарадва Темуджин, ако изстрелът, който улучи Хаджиун, не бе провалил всичките им планове.

Съзнаваше, че това положение не може да продължи вечно. Имаше вероятност Толуй да се оттегли и да се върне с още хора. Ако го стореше, двамата с Хазар щяха да имат достатъчно време да скрият Хаджиун на сигурно място.

Стисна зъби, мъчейки се да вземе решение. Не вярваше, че Толуй ще подвие опашка и ще побегне към понитата, особено след като бе изгубил Унеген. Гордостта нямаше да му позволи. Ако заповядаше на Басан да тръгне напред, Темуджин и Хазар трябваше да рискуват и да стрелят отново, макар че бе почти невъзможно да улучат гърлото на защитен мъж, който тича напред с приведена глава. Знаеше, че трябва да действа преди Толуй да стигне до същото заключение и да реши да заобиколи и да стигне до тях от друга посока. Момчетата бяха запречили подхода към гората в района на лагера, но все пак имаше места, където сам човек би успял да си проправи път.

Прокле късмета си. От размяната на стрели бяха минали само няколко мига, но докато мислите му бясно препускаха, времето сякаш се беше разтеглило. Знаеше какво да направи, но се страхуваше. Затвори очи и призова цялата си воля. Един хан взема тежки решения. Той знаеше, че на негово място баща му вече щеше да е изиграл своя ход. Вниманието на Басан и Толуй трябваше да бъде отклонено, преди да открият Хаджиун и да го довършат.

Темуджин запълзя назад, без да изпуска от поглед нападателите. Виждаше, че разговарят, но не можеше да чуе думите им. Щом се отдалечи на десет или двадесет алда, използва прикритието на една бреза, изправи се на крака и извади нова стрела от колчана си. Вече не виждаше мъжете и трябваше да стреля по памет. Отправи молба към бащата-небе за няколко мига объркване, опъна лъка и запрати стрелата към мястото, където стоеше Толуй.

Толуй я чу в мига, когато тя профуча през листата, появявайки се от нищото. Собствената му стрела излетя, преди другата да го достигне, да направи дълбока и дълга драскотина по ръката му и да отскочи настрани. Извика от болка и изненада, видя тичащата през дърветата фигура и отново стреля с надеждата късметът да му се усмихне. Стрелата се изгуби в гъстите храсталаци на хълма и гневът на Толуй надви предпазливостта му.

— След него! — изкрещя той към Басан, който вече се движеше. Затичаха се заедно на изток покрай преградата, като се мъчеха да не изпускат бягащата фигура и същевременно търсеха път към гората.

Откриха пролука и Толуй се хвърли без колебание напред, а Басан остана да гледа в случай, че атаката е лъжлива. Толуй се покатери нагоре по склона и Басан се затича, за да го настигне. Видяха, че младият мъж носи лък и усетиха вълнението на лова. Бяха добре нахранени, силни и уверени, докато се носеха през шибащите клони. Прескочиха някакъв малък поток. Темуджин не спря да погледне назад, макар да забелязаха, че се насочва към най-гъстите храсталаци.

Толуй се задъха, а лицето на Басан пламна от катеренето, но двамата извадиха мечове и продължиха напред, без да обръщат внимание на трудностите.

Хаджиун вдигна поглед, когато сянката на Хазар падна върху лицето му. Пръстите му инстинктивно посегнаха към ножа, но видя кой е и се отпусна.

— Темуджин ни спечели малко време — каза той на брат си.

Хазар се взираше през листата към мъжете, които се катереха все по-нагоре и по-нагоре по хълма. Брезите и боровете стигаха само до половината на склона и те знаеха, че Темуджин ще се окаже на открито, преди да стигне до долината от другата страна, където имаше друга горичка. Не знаеха дали ще успее да се измъкне от преследвачите, но и двамата бяха потресени и изпитваха облекчение, че дружинниците на Елук ги бяха оставили.

— А сега какво? — попита Хазар.

Хаджиун опита да се съсредоточи въпреки болката. Нещо ядеше плътта на крака му. Слабостта прииждаше и се отдръпваше на пристъпи и той с мъка опитваше да остане в съзнание.

— А сега махаме тази стрела — каза той и трепна при мисълта.