Степният вълк

Бяха виждали как се прави, когато мъжете се връщаха от трудни набези. Раната в крака му бе чиста, а кръвта почти беше спряла да тече. Въпреки това Хазар събра дебел наръч листа, нави ги на руло, пъхна ги в устата на брат си, хвана ствола на стрелата, отчупи го чисто и го изтегли. Очите на Хаджиун се разшириха. Противно на волята му от гърдите му се изтръгна нисък стон и Хазар запуши устата му с ръка, докато парчетата от стрелата не паднаха на земята. С бързи и премерени движения Хазар отряза ивици от пояса си и превърза крака.

— Облегни се на рамото ми — каза той и вдигна Хаджиун на крака. По-малкият му брат изплю листата, беше очевидно замаян, но Хазар продължаваше да го гледа в очакване да му каже какво да правят.

— Ще се върнат — каза Хаджиун, щом дойде на себе си. — Ще доведат и други. Ако сме бързи, можем да им отмъкнем понитата и да продължим към втория лагер.

Хазар остана до него и го качи върху понито на Толуй. Задържа Хаджиун за рамото и пъхна повода в ръцете му, преди да препуснат към мястото, където се криеше майка им с децата. Темуджин беше приготвил скривалището и Хазар благодари за предвидливостта на брат си. Воините на Елук ги бяха преследвали в сънищата им от години. Това беше накарало Темуджин отново и отново да премисля плановете, макар че една част от Хазар негодуваше от мисълта да се върнат при същото тъмно дере сред хълмовете, където бяха прекарали първите няколко нощи. Темуджин бе настоял да издигнат там малък гер, но не бяха предполагали, че толкова скоро ще имат нужда от него. Отново щяха да бъдат сами и преследвани.

Молеше се Темуджин да успее да избяга от преследвачите си. Когато се върнеше, той щеше да знае какво да прави. Мисълта, че Темуджин може и да не оцелее, го ужасяваше.

Темуджин тича, докато краката му не започнаха да се подгъват, а главата му да се олюлява с всяка следваща стъпка. Отначало имаше енергия да прескача и да се промушва през всяко изпречило се препятствие, но когато слюнката в устата му се превърна в горчива пяна и силите му се изчерпаха, можеше само да продължи слепешката напред през шибащите го клонки и тръни.

Най-лошата част бе прекосяването на върха на хълма, който беше гол като речен камък. Толуй и Басан бяха стреляли по него и Темуджин беше принуден почти да спре и да проследи с очи приближаващите стрели, за да може уморено да отскочи от пътя им. Бяха започнали да го настигат през обширното открито пространство, но изведнъж той се озова залитащ сред старите дървета и продължи нататък. Зрението му се бе замъглило и всеки дъх сякаш изгаряше гърлото му.

Изгуби лъка си — беше се закачил за един бодлив храст така здраво, че не можа да го измъкне. Изруга — трябваше да махне тетивата или дори да я скъса. Без оръжие нямаше никакъв шанс. Малкият нож нямаше да му помогне.

Не можеше да надбяга дружинниците. Оставаше му само да намери скривалище. Огледа се за подходящо място. Страхът го стисна за гърлото. Бърз поглед назад му показа неотклонно напредващите през дърветата мъже. Бяха свалили тетивите на лъковете си. Обхвана го отчаяние. Не беше предвидил дълго преследване, безсмислено бе да мечтае за скрити оръжия или ямите, в които бе ловил вълци през зимата. Тежкото му дишане премина в хриптене. То ставаше все по-силно и всяка глътка въздух бе вик на тялото му да спре. Не знаеше колко далеч е стигнал. Слънцето все висеше над главата му и той можеше само да продължава напред, докато сърцето му не се пръснеше или не получеше стрела в гърба.

Тесен поток препречи пътя му, кракът му се хлъзна на мокър камък и Темуджин се сгромоляса сред ледени пръски. Падането го изтръгна от транса. Миг по-късно вече бе скочил на крака и продължи да бяга. Владееше се по-добре. Тичаше, слушаше и броеше стъпките си, докато не чу Толуй и Басан да пресичат потока. Бяха на петдесет и три крачки назад — достатъчно близо да го улучат, стига да им дадеше възможност да стрелят. Вдигна глава и призова издръжливостта си да не го напуска точно сега. Тялото му бе изтощено, но той помнеше думите на Есугей, че волята може да накара човека да продължи дълго след като слабата плът се е предала.

Неочаквано дере го скри от погледа им и Темуджин се хвърли към няколко стари брези. Тук трънаците бяха високи колкото човешки бой и той потъна в тях, без да мисли. Размаха безумно ръце към тръните, за да се напъха възможно най-дълбоко под сумрачната им защита. Беше отчаян и на път да изпадне в паника, но когато дневната светлина намаля, се сви на кълбо и замря.

Дробовете му изгаряха за въздух, но той се насили да не мърда. По кожата му изби свежа пот. Усети, че лицето му е пламнало и ръцете му треперят, но стегна всеки свой мускул, като вдишваше и издишваше съвсем тънка струйка въздух — единственото, което посмя да си позволи.