Степният вълк

Толуй го би отново, щом откри, че понитата ги няма. Младият дружинник побесня почти комично от дръзкото безочие на братята на Темуджин и непредпазливата усмивка на пленника му се оказа достатъчна да излее гнева и безсилието си върху него. Басан се бе намесил, но изтощението и юмруците взеха своето и на Темуджин му се губеха цели часове от утрото, докато ту идваше на себе си, ту пак изпадаше в безсъзнание.

Денят бе топъл и приятен. Толуй изгори построените от Темуджин и братята му гери. Черни стълбове дим се издигаха към небето зад тях. Темуджин се бе обърнал назад само веднъж, за да запечата картината в ума си и да запомни още едно нещо, за което да си отмъсти. Запрепъва се след похитителите си, които поеха пеша по дългия си път, като дърпаха въжето, с което бяха вързали китките му.

Отначало Толуй увери Басан, че ще си вземат понита от скиталците, на които се бяха натъкнали на идване. След тежкия ден обаче там не намериха нищо освен изсушен кръг черна трева на мястото, където доскоро се издигаше герът. Този път Темуджин скри усмивката си. Знаеше, че старият Оргуз ще разпространи новината сред скитащите семейства и ще скрие своето колкото може по-далеч от суровите воини на вълците. Скиталците не бяха племе, но търговията и самотата свързваше слабите. Вестта за завръщането на вълците щеше да се разпространи бързо и надалеч. Решението на Елук да се върне в земите около Червения хълм беше като да хвърлиш камък в езеро. Всички племена на сто дни езда щяха да научат и да се питат вълците врагове ли ще са или съюзници. Тези като стария Оргуз, които свързваха двата края без закрилата на големите родове, щяха да станат още по-предпазливи. Там, където бродят вълци, малките кучета се промъкват тихо.

За първи път Темуджин виждаше света от другата му страна. Мразеше племената за начина, по който се разпореждаха със степта, но същевременно мечтаеше за деня, в който собствените му стъпки ще карат другите да побягнат. Беше син на баща си и трудно можеше да се примири с живота на лишен от племе скиталец. Където и да се намираше, с него беше и законното му право на водач на вълците. Да се откаже от него означаваше да обезчести баща си и собствената им борба за оцеляване. През всичките тежки години Темуджин научи една проста истина. Някой ден той щеше да стане хан.

Но сега, когато разполагаше единствено с глътка речна вода, за да утоли жаждата си, и никаква надежда за спасение, можеше да се надсмее на тази мисъл. Първо трябваше да избегне участта, която му бяха приготвили Толуй и Елук. Размишляваше, докато подтичваше в края на въжето. Обмисляше възможността да приближи напред и да преметне въжето около гърлото на Толуй, но якият млад мъж си отваряше очите на четири и дори да се появеше удобен момент, Темуджин се съмняваше, че ще има сили да пречупи масивния му врат.

Толуй беше необичайно мълчалив по време на прехода. Мина му през ума, че се връща само с един от синовете на хана, при това не най-големия, че ценните му понита са откраднати и че Унеген лежеше мъртъв. Ако не беше единственият им пленник, експедицията щеше да се окаже пълна катастрофа. Толуй непрекъснато държеше под око Темуджин, за да не изчезне и да ги остави да се върнат посрамени и с празни ръце. През нощта Толуй се будеше от неспокойния си сън на равни интервали и проверяваше въжетата. Всеки път заварваше Темуджин буден и с развеселен поглед. Той също мислеше за връщането им и бе доволен, че по-малките му братя не дадоха на Толуй възможност да се перчи с още постижения пред Елук. Връщането пеша щеше да бъде голямо унижение за гордия дружинник и ако не беше толкова смазан и безсилен, Темуджин щеше да се наслаждава истински на мрачното затваряне на Толуй в себе си.

Всички започнаха да губят сили без храна. На втория ден Басан остана да пази Темуджин, а Толуй взе лъка си и тръгна към дърветата на един хребет. Темуджин бе очаквал този шанс и Басан усети желанието му преди още да бе отворил уста.

— Няма да те пусна, Темуджин. Не. Не ме моли за това — каза той.

Гърдите на Темуджин се свиха, сякаш надеждата го напускаше заедно с дъха му.

— Не му каза къде съм се скрил — промърмори той.

Басан пламна и извърна поглед.

— Трябваше да го сторя. Дадох ти един шанс в памет на баща ти, но Толуй така или иначе те откри. Ако не беше тъмно, може би щеше да разбере какво съм направил.

— Нямаше да разбере. Толуй е идиот — каза Темуджин.

Басан се усмихна. Толуй се издигаше и нравът му ставаше легендарен сред вълците. Отдавна не бе чувал някой да се осмелява да го обижда гласно дори зад гърба му. Темуджин му напомни, че светът не се изчерпва единствено с вълците. Когато заговори, в гласа му се долавяше горчивина.

— Казват, че вълците са силни, Темуджин… с хора като Толуй. Елук издигна нови мъже за свои дружинници. Мъже без чест. Кара ни да коленичим пред него, а ако някой го разсмее, донесе му елен или нападне чуждо семейство, Елук му подхвърля мях черен айраг като на послушно куче.

Басан говореше, загледан в хълмовете: