Степният вълк

Опитваше се да звучи весело, но вече започваше да се замисля за бъдещето. Темуге можеше да си позволи да плаче, но Хулун трябваше да планира и да бъде умна или щеше да ги изгуби всичките. Другите й синове бяха зашеметени от свирепия удар. Благодарение на Темуджин бяха започнали да се надяват. Загубата му връщаше пълното отчаяние от първите им дни. Тъмното дере между хълмовете възвърна лошите спомени и притисна духовете им като тежък камък.

Едно пони отвън тихо изцвили. Тя го чу, докато вземаше решения, които щяха да изтръгнат сърцето й от гърдите. Накрая, докато Темуге подсмърчаше в ъгъла и гледаше към нищото, Хулун се обърна към всички.

— Ако Темуджин не се върне до утре вечерта, ще трябва да напуснем това място. — Привлече вниманието на всички, дори на малката Темулун, която престана да си играе с оцветените кости и се ококори към майка си. — Нямаме друг избор, щом вълците се връщат при Червения хълм. Елук ще разузнае района и ще намери скривалището ни. И тогава с нас ще бъде свършено.

Отговори й Хаджиун. Подбираше внимателно думите си.

— Ако тръгнем, Темуджин няма да може да ни намери, но ти знаеш това. Мога да остана и да го изчакам, ако вземете понитата. Просто ми кажете в коя посока тръгвате и ще ви последваме, когато той се появи.

— А ако не се появи? — обади се Хазар.

Хаджиун се намръщи.

— Ще чакам, докато мога. Ако вълците се върнат и започнат да претърсват дерето, ще се скрия или ще тръгна към вас през нощта. Но ако го изоставим, той ще умре. Няма да го намерим отново.

Хулун потупа Хаджиун по рамото и се усмихна, като се мъчеше да потисне отчаянието си. Въпреки това очите й заблестяха от сълзи.

— Ти си добър брат и прекрасен син — каза тя. — Баща ти би се гордял с теб.

Наведе се напрегнато. — Но недей да рискуваш живота си, ако го видиш заловен, разбра ли? Темуджин се роди с кръв в ръката си. Може би това е участта му. — Лицето й посърна. — Не мога да изгубя всичките си синове един по един.

Споменът за Бехтер я накара да избухне в плач. Всички се стъписаха. Хаджиун протегна ръка и я прегърна през раменете. В ъгъла Темуге отново захлипа тихо.

17.

Елук седеше на трон от дърво и полирана кожа в своя гер, два пъти по-голям от другите в лагера. Есугей бе презирал символите на властта, но Елук се чувстваше по-спокоен, когато се издигаше над дружинниците си. Нека не забравят кой е ханът! Заслуша се в пукането на горящите факли и далечните гласове на племето. Отново беше пиян, видя ръката си размазана, когато я прокара пред лицето си. Замисли се дали да не извика за още айраг и да потъне в мъртвешки сън, но вместо това остана в мрачно мълчание, загледан в пода. Дружинниците му знаеха, че не бива да се мъчат да повдигнат духа на хана си, когато се е умислил.

Орелът му стоеше на дървена стойка вдясно от него. Мрачната закачулена птица можеше да стои неподвижно като статуя безкрайно дълго, после внезапно да трепне при някой звук и да завърти глава. Червените нюанси в перата й проблясваха на светлината на факлите. Елук се гордееше със силата й. Беше я виждал да напада козле и да отлита, грабнала отпуснатото му тяло. Разбира се, той не й беше позволявал повече от едно парче месо за награда, но се радваше на нейната сила. Той дари орела на Есугей на друго семейство, което му беше благодарно за щедрия дар. Копнееше да покаже птиците на Темуджин и на Бехтер и почти му се искаше да са живи само за да се наслади още веднъж гнева им.

Спомни си деня, когато самият Есугей му даде Червената птица. Сълзите бликнаха от очите против волята му, Елук наруга на глас и прокле айрага, който му бе докарал тази меланхолия. Тогава беше по-млад, а за младите всичко е по-добро, по-чисто и по-красиво, отколкото за онези, които се оставят да дебелеят и се напиват всяка вечер. Но той още бе силен, знаеше това. Достатъчно силен, за да смаже всеки, който се осмели да го предизвика.