Степният вълк

Елук гледаше кръвнишки странниците, които се разположиха в топлия му гер. Двама от дружинниците стояха отвън на студа, готови да влязат при всеки негов знак. Вътре единствено Елук носеше оръжие. Въпреки това беше напрегнат в тяхно присъствие, макар че не можеше да определи причината за това. Може би защото те изобщо не се бояха от него. Арслан не показа никаква изненада или страхопочитание при вида на великолепния гер на Елук. Беше предал меча си, без изобщо да се поколебае. Когато погледът му се спря върху оръжията по стените, Елук бе почти уверен, че на лицето му се изписа леко презрение, но то изчезна толкова бързо, колкото се бе появило. Единствено Червената птица задържа вниманието му и Елук се раздразни, когато Арслан издаде цъкащ звук с гърло и прокара ръка по златисточервените пера на гърдите й. Птицата не реагира и Елук усети как гневът му се засилва.

— Есугей бе убит от татарите преди почти пет години — каза той, когато се настаниха да пият чай. — Кои сте вие и защо идвате сега при нас?

По-младият мъж отвори уста, но Арслан го докосна леко по ръката да замълчи.

— Щяхме да дойдем по-рано, ако бяхте останали на север. Двамата със сина ми яздихме повече от хиляда дни, за да те намерим и да изпълним клетвата, която положих пред баща ти.

— Той не ми е баща — озъби се Елук. — Аз бях първият му дружинник.

Двамата се спогледаха.

— Значи не е било слух, че си изоставил синовете и жената на Есугей в равнината? — тихо попита Арслан.

Елук откри, че заема отбранителна позиция под спокойния му изучаващ поглед.

— Аз съм хан на вълците — отвърна той. — Водя ги вече четири години и те са по-силни от всякога. Ако имаш обет към вълците, значи имаш обет към мен.

Арслан и синът му отново се спогледаха и Елук се ядоса още повече.

— Гледай към мен, когато ти говоря — заповяда той.

Арслан се подчини и се обърна към мъжа на трона от дърво и кожа, без да каже нито дума.

— Откъде сте се сдобили с дългите остриета, които носите? — попита Елук.

— Аз ги правя, господарю — тихо каза Арслан. — Навремето бях оръжейник на найманите.

— Значи си бил прогонен? — незабавно попита Елук. Искаше му се да не беше пил толкова много преди да се появят. Мислите му бяха мудни, а усещаше заплаха от по-възрастния мъж въпреки спокойния му говор. Движенията му бяха пестеливи, подсказваха твърдост. Може наистина да е бил ковач, но беше и воин. Синът му бе строен като въже, но Елук долови, че не е опасен, и го изключи от мислите си.

— Напуснах хана, след като отне жена ми — отвърна Арслан.

Елук си спомнил историята, която бе чул преди години.

— Чувал съм за това — започна той и напрегна паметта си. — Значи ти си онзи, който предизвикал хана на найманите? Клетвопрестъпникът?

Арслан въздъхна, спомни си старата болка.

— Беше отдавна и бях много млад. Но да, така беше. Ханът беше жесток човек. Прие предизвикателството ми, но преди това се прибра в гера си. После се бихме и аз го убих, но когато отидох да успокоя съпругата си, открих, че й е прерязал гърлото. Стара, тежка история, не се бях сещал за нея от много години.

Очите на Арслан бяха помръкнали от мъка и Елук не му повярва.

— Чух за това дори на юг, където въздухът е горещ и влажен. Ако ти наистина си онзи мъж, казват, че си много сръчен с меча. Вярно ли е?

— Историите винаги преувеличават — сви рамене Арслан. — Може и да съм бил навремето. Сега синът ми е по-добър от мен. Все пак си нося духалата и мога да построя ковачница. Имам умения и все още мога да правя оръжия. Срещнах Есугей, когато беше излязъл на лов с ястреба си. Той видя, че мога да бъда ценен за родовете му, и ми предложи да скъсаме традицията, да ни върне отново в племето. — Арслан замълча за момент, загледан назад в миналото. — Бях сам и на път да се отчая съвсем, когато той ме намери. Съпругата ми беше отнета от друг, и не ми се живееше. Той ми предложи закрилата на вълците, ако успея да я измъкна заедно със сина си. Беше велик мъж, така мисля аз.

— Аз съм по-велик — отвърна Елук, раздразнен, че чува хвалебствия за Есугей в собствения си гер. — Ако наистина притежаваш уменията, за които говориш, вълците пак ще те приемат с почести.

Дълго време Арслан не отговори, но не извърна поглед. Елук усети, че напрежението в гера расте и се насили да не посяга към дръжката на меча. Забеляза, че Червената птица завъртя глава под качулката, усетила обтегнатата обстановка.

— Дадох обет на Есугей и наследниците му — каза Арслан.

Елук изсумтя.

— Нима аз не съм хан? Вълците са мои, а ти си се предложил на тях. Приемам и двама ви и ще ви дам гер, овце, сол и закрила.

Отново се възцари мълчание. То стана неудобно и на Елук му се прииска да изругае. После Арслан кимна и склони глава.

— Оказваш ни голяма чест — отвърна той.

Елук се усмихна.

— Значи е решено. Идваш точно когато имам нужда от добри оръжия. Синът ти ще стане мой дружинник, ако е така бърз с меча, както казваш. Ще тръгнем на война с остриетата от твоята ковачница. Вярвай ми, щом казвам, че е време вълците да се надигнат.

В плесенясалия сумрак на новия гер Джелме се обърна към баща си. Гледаше да говори тихо.