Степният вълк

Огледа се замаяно за Толуй, забравил за момент, че още не се е върнал. Вълците се движеха бавно на север, откакто Толуй бе заминал с Басан и Унеген. Не би било трудно да се разбере дали децата на Есугей са още живи. Елук се сети за първата си зима като хан и потръпна. Тя беше свирепа, въпреки че пътуваха на юг. За останалите тук зимата несъмнено е била още по-жестока. Той беше почти сигурен, че Хулун и децата й не са изкарали дълго. Въпреки това не намираше покой. Какво беше забавило толкова Толуй и другите двама мъже? Младият борец беше полезен, когато се намираше наблизо. Верността му беше неоспорима, за разлика от тази на някои от по-старите. Знаеше, че някои от тях още отричаха правото му да води племето. Глупаци, отказваха да приемат новия ред. Беше се погрижил да ги държи под око. Някой ден те щяха да излязат от герите си и да бъдат посрещнати от мъже като Толуй. Той щеше да вземе главите им лично, както подобава на един хан. Никога не забравяше, че бе спечелил племето със сила — и само със сила можеше да го задържи. Вероломството щеше да се засилва, докато някой не намери смелост да го предизвика. Нима дълбоко в себе си не знаеше, че бе усетил семето му много преди да бъде убит Есугей?

Роговете изсвириха предупредително, Елук се изправи на крака и взе меча, подпрян на облегалката на трона. Червената птица нададе крясък, но той не й обърна внимание, разтърси глава, за да я проясни, и излезе навън на студения въздух. Вече усещаше прилива на кръв и радостно вълнение. Надяваше се да са нападатели или Толуй да се връща с децата на стария хан. И едното, и другото щеше да окървави меча му, а той спеше най-сладко след като е убил човек.

Доведоха коня му и той се качи внимателно на седлото. Усещаше айрага, но той му даваше сила. Обърна замъглените си очи към дружинниците, заби пети в жребеца и препусна да посрещне заплахата.

Изкрещя в студения вятър, докато конниците се събираха около него в съвършен строй. Бяха вълци и всички трябваше да се страхуват от тях. Чувстваше се по-жив, когато забравяше предателството и вероломството и се изправеше срещу един-единствен враг. За това жадуваше, не за дребните крамоли на родовете. Какво го беше грижа за тях? Мечът и лъкът му бяха готови да ги защитят и това бе всичко, което им дължеше. Така те можеха да растат и да се множат, както правят козите, когато се грижиш за тях. Нищо друго нямаше значение, когато конниците летяха в степта след него.

Носейки се в галоп, Елук свали меча над ушите на жребеца си и извика „Чу!“, за да го накара да препусне още по-бързо. Айрагът гореше в него. Искаше му се насреща им да има вражеска дружина, да изпита смелостта си в битка и отново да усети опиянението от близката смърт. Вместо това забеляза две самотни фигури в равнината, яхнали тъмнокафяви понита. Бяха натоварени прекалено тежко, за да представляват заплаха. Разочарованието беше горчиво, но той го потисна и си наложи да надене студена физиономия. Вълците можеха да отнемат всичко на двамата мъже без живота им, освен ако онези не предпочетат да се бият. Надяваше се, че ще го сторят. Приближи и хората му заеха позиция.

Спеши се с пиянска предпазливост и тръгна към непознатите. За своя изненада забеляза, че и двамата са въоръжени, макар да не бяха такива глупаци, че да извадят мечовете си. Рядко можеха да се видят дълги остриета в ръцете на скиталци. Умението да се лее и кове стомана се ценеше високо от племената и добрият меч беше ценна придобивка. Въпреки това, двамата не изглеждаха особено богати. Възможно беше навремето дрехите им да са били хубави, но сега бяха покрити със стар прахоляк и мръсотия. Елук беше заинтригуван въпреки замайването от черния айраг.

Двамата мъже бяха заобиколени от воини на коне, но не склониха глави. Елук се намръщи, учуден от тяхната самоувереност. Преди да заговори, по-възрастният от двамата забеляза вълка върху бронята на Елук. Измърмори нещо на спътника си и двамата видимо се отпуснаха.

— Името ми е Арслан, а това е синът ми Джелме — каза ясно той. — Имаме обет към вълците и най-сетне ви намерихме.

Когато Елук не отговори, мъжът огледа дружинниците и пак се обърна към него.

— Къде е онзи, когото наричат Есугей? Аз спазих клетвата си. Намерих ви най-сетне.