Степният вълк

Мъжете сложиха тежък камък върху дървената решетка. Отидоха си и Темуджин опита да се моли. За негова изненада това му даде сила. Остана да клечи край замръзналата кална стена до зазоряване, като през цялото време се унасяше в дрямка и се будеше отново. В червата му нямаше нищо. Имаше чувството, че винаги е бил гладен и наранен. А някога, преди години, той беше щастлив и яздеше към червения хълм с братята си. Задържа тази мисъл като светлина в мрака, но тя не можеше да го крепи завинаги.

Преди зазоряване чу приближаващи стъпки, над решетката се появи тъмна фигура и закри повечето звезди. Темуджин трепна, очакваше съдържанието на поредния изпразнен мехур, но вместо това фигурата го заговори:

— Кой си ти?

Темуджин не погледна нагоре, но усети как гордостта му пламва отново.

— Аз съм най-големият оцелял син на Есугей, който бе хан на вълците — отвърна той.

За миг видя проблясъци светлина, сякаш отново щеше да изгуби съзнание. Спомни си думите на баща си и ги повтори дръзко.

— Аз съм земята и костите на хълмовете — каза той яростно. — Аз съм зимата. Когато умра, ще идвам за теб в най-студените нощи.

Погледна предизвикателно нагоре, твърдо решен да не издава отчаянието си. Сянката не помръдна, след малко промърмори няколко думи и изчезна, пускайки светлината на звездите отново в ямата.

Темуджин обгърна колене и зачака утрото.

— Кой си ти, че ми казваш да не се отчайвам? — промърмори той.

18.

Темуджин гледаше как слънцето минава над главата му. Огънят му бе затулен от тежък облак и оранжевият диск не го заслепяваше. Слабата топлина беше добре дошла след поредната ледена нощ. Когато дойде на себе си, първата му работа бе да освободи краката си от леда и калта. После заудря крайниците си, докато кръвта отново не се раздвижи в тях. Използваше за нужник единия край на малката яма и на третия ден въздухът долу беше вече зловонен. През решетката влизаха мухи и той убиваше времето си, като ги ловеше и ги държеше живи колкото се може по-дълго.

Бяха му подхвърлили овнешко месо и хляб и се смяха на опитите му да улови храната преди да падне в калта. Изяде едно парче и стомахът му се сви болезнено, но не искаше да умре от глад, затова просто сви рамене и се насили да преглътне залъка. Всеки ден отбелязваше с малки камъчета движещите се сенки; правеше всичко възможно, само и само да забрави за времето и за собственото си нещастие.

Не разбираше защо Елук го остави в ямата, вместо бързо да му види сметката. В самотните си часове, Темуджин си представяше как Елук се пречупва от срам, как открива, че е неспособен да нарани син на Есугей. Как го е застигнало проклятие или обезобразяваща болест. Приятно му беше да си фантазира, но в действителност Елук може би просто беше излязъл на лов или кроеше някакви жестоки планове. Темуджин отдавна беше разбрал, че истинският свят далеч не е толкова приятен, колкото въображаемия.

Махнаха камъка, решетката бе вдигната и той изпита облекчение, че най-сетне моментът на смъртта е дошъл. Вдигна ръце и се остави да го извлекат навън. Беше чул гласовете на събиращото се множество и предположи, че предстои нещо особено. Един от мъжете, които го измъкваха, хвана счупения му пръст и Темуджин се задъха от болка, когато костта изхрущя.

Пуснаха го и той се свлече на колене. Виждаше много лица около себе си и когато зрението му се проясни, започна да ги разпознава. Някои му се подиграваха, най-малките деца го замеряха с камъни. Други изглеждаха разтревожени и напрежението слагаше безизразни маски на лицата им.

Приготви се за смъртта, за края на всичко. Годините след изоставянето им бяха дар въпреки несгодите. Беше познал радост и мъка и се закле да умре с достойнство. Баща му и кръвта му го изискваха, каквото и да му струваше това.

Елук седеше в тежкия си стол, изнесен навън специално за случая. Темуджин му хвърли един поглед и се извърна, предпочитайки да гледа лицата на хората. Въпреки всичко преживяно изпитваше странно успокоение, че ги вижда отново. Без да обръща внимание на Елук, кимна и се усмихна на някои, които беше познавал добре. Те не посмяха да му отвърнат, но той забеляза, че погледите им омекват.

— Искаше ми се да го изправя тук с чест, както подобава — внезапно изрева Елук към тълпата. Наведе голямата си глава и я поклати сериозно. — Но открих, че живее като животно, без човешки обноски. Ала дори и плъхът може да хапе и когато този безроден скиталец уби моя дружинник, заповядах да бъде довлечен тук, за да му въздадем справедливост. Ще му я дадем ли? Ще му покажем ли, че вълците не са се размекнали?

Темуджин наблюдаваше родовете, докато дружинниците на Елук надаваха радостни безмозъчни крясъци. Някои от хората викаха в знак на съгласие, но повечето стояха мълчаливи и гледаха мръсния млад мъж, който се взираше в тях с жълтите си очи. Темуджин бавно се изправи на крака. Вонеше от собствените си нечистотии и бе покрит с ухапвания от мухи и натъртвания, но стоеше изправен и чакаше острието.

Елук извади меча с вълча глава върху костената дръжка.