Степният вълк

— Духовете са изоставили това семейство, вълци мои. Вижте го сами и се убедете. Къде е късметът на Есугей?

Беше грешка да споменава името на стария хан. Много глави се склониха автоматично, когато го чуха, и Елук пламна от ярост. Изведнъж главата на Темуджин му се стори недостатъчна и той прибра меча.

— Завържете го за пони — каза той. — Влачете го по земята и после го хвърлете в ямата. Може би ще го убия утре.

Пред очите му Толуй докара един кафяв кон и завърза дълго въже за седлото. Тълпата развълнувано се раздели и хората проточиха вратове, за да видят тази странна нова игра. Докато завързваха китките му, Темуджин се обърна към Елук, изгледа го и плю на земята. Елук се ухили до уши.

Толуй се обърна в седлото. На лицето му бяха изписани самодоволство и злоба.

— Колко бързо можеш да тичаш? — каза той.

— Да видим — отвърна Темуджин и облиза напуканите си устни. Усети как подмишниците му се изпотяват. Бе успял да събере кураж и да остане прав пред меча. Мисълта да бъде разкъсан зад галопиращ кон беше повече, отколкото можеше да понесе.

Опита се да се стегне, но Толуй заби пети в хълбоците на понито и диво извика. Въжето се изпъна и Темуджин се затича, но слабите му крака започнаха да се плетат още в началото. Толуй яздеше безразсъдно и се наслаждаваше. Не мина много време и Темуджин рухна на земята.

Когато Толуй най-сетне се върна в лагера, Темуджин беше мъртва тежест на края на въжето. Кожата му беше ожулена и окървавена. Дрехите му се бяха превърнали в прашни дрипи, които затрепериха на вятъра, когато Толуй сряза въжето. Темуджин не усети как рухна на земята. Ръцете му бяха почти черни, устата му висеше отворена и от нея се стичаше кървава слюнка — беше прехапал езика си. Видя Басан на вратата на гера му и го погледна с пребледняло и напрегнато лице.

Елук излезе да поздрави Толуй и хвърли развеселен поглед към изтерзаната фигура, която някога беше смятал за важна. Радваше се, че не е приключил с това прекалено бързо. Пристъпваше някак по-леко, сякаш това решение беше снело товар от гърба му. Беше в чудесно разположение на духа и шеговито се сбори с Толуй, преди дружинникът да хвърли Темуджин обратно в ямата и да постави решетката на мястото й.

Темуджин седеше в ледената мръсотия и не забелязваше нищо около себе си. Беше намерил един зъб в калта, достатъчно голям, за да бъде от устата на мъж. Дълго остана загледан в него. Може би беше заспал, не можеше да каже със сигурност. Болката и отчаянието бяха изтощили сетивата му до такава степен, че не беше сигурен дали сънува, или е буден. Всяка кост го болеше, а лицето му бе толкова подуто, че едва виждаше през цепката на едното си око. Другото беше покрито с коричка засъхнала кръв, която той не посмя да свали. Всъщност изобщо не искаше да се движи заради болката от безбройните драскотини и охлузвания. Никога не му се беше случвало да бъде така разнебитен и единственото, което можеше да направи, беше да не крещи и да не плаче. Запази мълчание със сила на волята, която не бе подозирал, че притежава. Тя беше калена в пещта на омразата. Дълбоко в себе си Темуджин изпита наслада, че не се е огънал, че може да издържи и да оцелее.

— Къде е баща ми? Къде е племето ми? — промърмори той и лицето му се изкриви от мъка. Беше копнял да се върне при вълците, а те не даваха пет пари за него. Не беше лесно да се отърси от последните нишки на детството си, от общата история, която го свързваше с тях. Спомни си добротата на стария Оргуз и семейството му. Дълго остана отпуснат край калните стени, а мислите му се движеха бавно като лед по река.

Нещо изскърца над главата му, той подскочи стреснато и дойде на себе си. Част от него регистрира движещата се сянка на дъното на ямата. Погледна нагоре и с изненада видя, че решетката е изчезнала. Темуджин зяпна, разбираше какво става. Ако не беше ранен, сигурно щеше да се покатери, но не можеше да се движи. Мъчително беше да вижда шанс за бягство и да не може да се възползва от него. Беше направил всичко възможно да ограничи пораженията, но десният му крак сякаш беше накълцан на парчета. Кръвта му още капеше в калта. Щеше да му е по-лесно да излети като птица, отколкото да излезе от дупката.

Разсмя се почти истерично при мисълта, че неизвестният му спасител си е тръгнал и го е оставил сам да се измъкне навън. На сутринта глупакът щеше да го открие на дъното на ямата и Елук никога вече нямаше да я остави без охрана.

Нещо се плъзна надолу и Темуджин се дръпна рязко настрани, мислейки го за змия. Умът му играеше номера, но щом усети грубите нишки на плетено въже, надеждата оживя отново. Видя някаква сянка да закрива звездите.

— Не мога да се изкатеря — каза той, като се мъчеше да говори тихо.

— Завържи се — разнесе се гласът от предишната нощ, — и ми помогни да те изтегля.

Темуджин завърза с непослушни пръсти въжето около кръста си и отново се зачуди кой ли рискува да си навлече гнева на Елук. Не се съмняваше, че ако ги намерят, спасителят му ще се озове заедно с него в ямата.