Степният вълк

Когато се събуди, беше още светло. Наоколо се чуваше само шумът на реката, която течеше буйна заради топящия се в планините сняг. Събуди се от болка, кръвта се задвижи в крайниците му. Премести немощно едната си ръка и излази по-далеч от водата. Захлипа от болката на събуждащата се плът. Изправи се, колкото да се огледа през дърветата и да види, че наоколо нямаше никого.

Уверен беше, че Елук няма да се откаже. Ако първият лов не успееше, той щеше да вдигне цялото племе и да претърси всичко на един ден езда от лагера. Той не би могъл да стигне по-далеч. В крайна сметка щяха да го намерят. Докато лежеше, загледан в небето, Темуджин осъзна, че има само едно място, където можеше да отиде.

Щом слънцето залезе, Темуджин се изправи с олюляване. Трепереше толкова силно, че сякаш щеше да се разпадне. Краката му отказаха и той запълзя по тревата. Факлите на лагера се виждаха. Осъзна, че не беше успял да измине много голямо разстояние. Вероятно повечето ловци го търсеха по-надалеч.

Изчака да угаснат и последните слънчеви лъчи и земята отново да потъне в мрак и студ. Тялото му сякаш беше готово да изтърпи още малко. Той отдавна бе престанал да се пита докъде ли можеше да избута тези съсипани и разнебитени крайници. Реката бе обелила коричката от подпухналото му око и Темуджин с облекчение откри, че вече вижда с него, но всичко изглеждаше размазано, а окото непрекъснато сълзеше.

Той се ужасяваше от кучетата в лагера, но се надяваше, че речната кал ще прикрие миризмата му. Мисълта как някое от онези злобни животни се хвърля към него не го напускаше, но нямаше избор. Ако спреше мъчителното си пълзене, щеше да бъде открит от втората вълна ловци на сутринта. Продължи напред. Когато се обърна, се изненада какво голямо разстояние бе изминал.

Благодари на бащата-небе, че герът, до който искаше да стигне, се намира в края на притихналия лагер. Дълго лежа по корем, като се оглеждаше и за най-малкото движение. Елук беше поставил стражи, но те трябваше да имат очи на бухал, за да могат да видят калната фигура, пълзяща по тъмната земя.

Измина цяла вечност, докато най-после докосна плъстената стена на гера. Сухата й груба повърхност го докара до екстаз. Духът му се ободри и макар болката да се беше завърнала, той отново се чувстваше жив. Мислеше да влезе под стената, но тя бе закрепена с клинове за земята. Не искаше някой да викне уплашено или да помисли, че в дома му се промъква вълк. Ухили се при тази мисъл. Той беше един доста проскубан вълк, слязъл от хълмовете за малко топлина и мляко. Облаците скриха звездите и в мрака Темуджин стигна малката врата на гера, бутна я, затвори след себе си и застана задъхан в тъмнината.

— Кой е? — попита женски глас. Вляво от себе си чу шумолене на завивки, последвано от друг, по-плътен глас.

— Кой е? — обади се Басан.

Сигурно вече посягаше към ножа са.

— Темуджин — прошепна младежът.

Последва тишина. Той зачака, прекрасно знаеше, че животът му виси на косъм. Чу щракането на кремък върху стомана и за миг искрата освети лицата им. Жената и децата на Басан бяха будни, Темуджин ги загледа тъпо, а дружинникът запали лампата и намали пламъчето, докато то едва заблещука.

— Не можеш да останеш тук — каза жената.

Темуджин видя страха на лицето й, но се обърна с безмълвна молба към бащиния си дружинник и зачака.

Басан поклати глава, ужасен от вида на съсипания беглец в дома му.

— Търсят те — каза той.

— Тогава ме скрий за един ден, докато търсенето приключи — отвърна Темуджин. — Претендирам за правата на гостенин.

Не чу отговора и внезапно се свлече, щом и последните сили го напуснаха. Падна на колене и главата му клюмна напред.

— Не можем да го отпратим — чу Васан да казва на жена си. — Ще го убият.

— Не, той ще убие всички ни — отвърна тя, повишавайки тон.

Темуджин в мъгла видя, че Басан пресече гера, застана пред нея и хвана лицето й с ръце.

— Направи му чай и намери нещо за ядене — каза той. — Правя го заради баща му.

Тя не отговори, но отиде с напрегнато лице до котела и се зае да запали малката желязна печка. Темуджин усети силните ръце на Басан да го повдигат и мракът го погълна.

Елук не се сети да претърси герите на семействата. Доброто му настроение видимо избледня, щом мина втори, а после и трети ден, без да открият нито следа от беглеца. В края на четвъртия ден Басан съобщи на Темуджин, че Арслан и синът му също са изчезнали. Бяха поели сутринта на север с един от дружинниците, но не се завърнаха до залез-слънце и Елук бе на път да излезе от кожата си от ярост. Прати хора да претърсят гера на оръжейника и установи, че най-ценните му инструменти са изчезнали заедно с него. Никой не очакваше дружинникът да се върне и плачът на семейството му отеква дълго в нощта. Настроението на вълците помръкна. Елук просна един мъж в безсъзнание, защото се възпротиви на решението му да ги прати отново да търсят.