Степният вълк

Това беше мечта и той го знаеше, но прекарваше часове наред, въобразявайки си нещо, което доста приличаше на детството му сред герите на вълците и конните надпреварвания под блестящото слънце. По онова време не мислеше всеки ден за бъдещето. Сега му липсваха сигурността на миналия живот, установените правила и отъпканите пътеки под краката. Всичко това му липсваше на този висок хълм, брулен от вятъра, и Хаджиун отново усети горчива мъка по Темуджин. Раната на бедрото му продължаваше да го тормози. Хулун я беше зашила и Хаджиун разсеяно почеса шевовете, докато седеше и се вслушваше във вятъра.

Сигурен беше, че брат му не бе успял да избяга от преследвачите си. Спомняше си Толуй като злобен побойник, който обичаше да щипе и да се подиграва, когато възрастните не гледаха. При мисълта, че Темуджин е попаднал в ръцете му, Хаджиун сви юмруци в ръкавите на дела. На семейството на Есугей бе отреден тежък живот, но никой не можеше да каже, че не са се борили. Имаше моменти като този преди да се появи Толуй, в които наистина бяха започнали да се надяват на нормален живот. Сега всичко им беше отнето. Хаджиун чакаше, но вече не вярваше, че ще види Темуджин да се връща в дерето. Ако бащата-небе бе справедлив, щеше да накаже Елук и дружинниците му, но това също беше само мечта. На света нямаше справедливост, най-често преуспяваха злите хора. Уви дела около себе си, опита се да не изпада в отчаяние, но имаше моменти, в които мразеше диво като Темуджин. Ще има справедливост. Ще има отмъщение.

Привърши последното парченце месо и затършува в торбата за някой случайно останал залък. Бе уморен и изтръпнал от дългото седене. Студът, който изпитваше, не се дължеше само на вятъра. Някъде на запад Хулун сигурно беше в беда, а него го нямаше да я защити или да умре за нея. Дните се изнизваха един след друг и само инатът го задържаше на поста му.

Темуджин видя двама души на върха на високия хълм в далечината. Сърцето му трепна при мисълта, че това са Арслан и синът му, но за всеки случай опъна лъка си. Ако бяха нападатели, щеше да опече сърцата им на бавен огън. Раните нямаше да му попречат да използва лъка на Басан. Не бе в настроение да си играе игрички след всичко, което беше понесъл.

Раните го измъчваха, но той бе яздил пет дни от залез до залез, както беше заръчал и на Арслан. Дерето сред хълмовете беше много далеч от това пустинно място, но пък докато стигнеха дотам, щеше да разбере може ли да се довери на мъжете, които бяха напуснали Елук. Новият хан на вълците не беше достатъчно коварен, за да планира няколко стъпки напред, както би сторил Есугей. Темуджин заслони очи с ръка и видя, че двамата слизат по стръмния склон, наведени назад в седлата, за да пазят равновесие. Изсумтя, щом те скочиха от животните и продължиха към него пеша с вдигнати ръце. Посланието беше ясно и Темуджин вдигна лъка си в отговор. Това можеше да бъде единствено Арслан.

Пое в тръс към него, но продължаваше да държи лъка си в готовност. Арслан го беше спасил от ямата, но щеше да мине много време, преди Темуджин отново да се довери на някого. Спря и го изчака да измине последните няколко стъпки. Крачеше също като Есугей със сигурна походка в пролетната трева. Споменът събуди внезапна болка, но тя така и не стигна лицето на Темуджин.

— Знаех си, че ще им избягаш — каза Арслан и се усмихна спокойно. — Не те очаквах толкова скоро, но виждам, че си се сдобил с чудесна кобила.

— Подарък ми е от един мъж, който помни баща ми — сковано отвърна Темуджин. — Но я ми кажи, какво смяташ, че ще се случи тук?

Арслан примигна и се засмя.

— Мисля, че ще махнем на сина ми да дойде при нас, а после ще седнем и ще поделим храната си. Лагерът е наш, ти си гост и следователно получаваш правото на неприкосновеност.

Темуджин прочисти гърлото си. Беше неимоверно задължен на този човек и това го караше да се чувства неудобно.

— Защо ми помогна? — попита той.

Арслан вдигна поглед и забеляза избледнелите синини и скованата стойка на младежа върху седлото. Есугей би се гордял с такъв син, помисли си той.

— Положих клетва за вярност пред баща ти, Темуджин. Ти си неговият най-голям оцелял син.

Очите на Темуджин проблеснаха, когато се сети за Бехтер. Дали този мъж би се притекъл на помощ на по-големия му брат? Можеше само да се диви на обратите на съдбата.

— Но ти не ме познаваш — каза той.

Арслан замръзна на мястото си.

— Не те познавам. Помислих си дали да не остана настрана, докато гниеше в онази яма, но не съм такъв човек. Дори и да не познавах баща ти, пак щях да те измъкна оттам.

Темуджин се изчерви.

— Аз… съм ти много благодарен — каза той и извърна поглед към хълмовете.

— Няма да говорим за това — каза Арслан. — То е минало. Засега ще кажа едно — ти не ме познаваш, но ще научиш, че думата ми е желязо.

Темуджин го изгледа в очите, търсейки скрита подигравка. Но откри единствено сурово самообладание.