Степният вълк

Темуджин едва си спомняше първите два дни. Беше го повалила треска, вероятно от вонящия въздух в ямата. Ледената река бе почистила кожата му и може би това го беше спасило. Жената на Басан се погрижи за раните му със сурова ефективност. Премахна останалата мръсотия и изчисти кръвта и гнойта с напоен в сварен айраг плат. Той застена от болка и тя му запуши устата, за да заглуши звука.

Всяка сутрин Басан ги оставяше, за да се присъедини към останалите мъже. Предупреди строго двамата си синове да не казват никому нито дума. Момчетата гледаха Темуджин, ококорени като бухалчета, уплашени от непознатия, който не казваше нито дума и търпеше такива ужасни рани. Бяха достатъчно големи, за да разберат, че животът на баща им зависи от тяхното мълчание.

Елук пиеше все повече и повече, ден след ден потерите се завръщаха с празни ръце. В края на седмицата той заповяда на пияна глава всички да продължат на север, за да оставят ямата и лошия късмет зад гърба си. Същата вечер взе в гера си двете най-млади момичета в племето и семействата им не посмяха да възразят. Басан пое късната стража от полунощ до разсъмване, тъй като искаше най-сетне да измъкне Темуджин от лагера. Родовете бяха неспокойни и нервни и той знаеше, че навсякъде има любопитни очи и уши. Колкото и опасно да беше обаче, при събирането на герите Темуджин щеше да бъде открит, така че трябваше да се рискува.

В затворената общност на племето е трудно да направиш каквото и да било незабелязано. Басан остана до полунощ, като повдигаше горното покривало на гера и гледаше пълзящите по небесния купол звезди. В резултат на това, когато най-сетне реши, че племето е заспало, всички зъзнеха. А и да имаше някой буден, нямаше да обърне внимание на доверен дружинник, който отива на стража. Басан обаче бе изтормозен от мисълта, че трябва да даде на Темуджин едно от понитата си. Имаше единадесет и ги обичаше като свои деца. Накрая избра една малка черна кобилка, доведе я пред вратата на гера си и напълни дисагите с достатъчно храна, за да може Темуджин да оцелее по пътя.

Темуджин стоеше в дълбоката сянка и се мъчеше да намери думи, с които да изрази благодарността си. Не можеше да даде нищо дори на децата. Чувстваше се засрамен заради страха, който беше донесъл в дома им. Жената на Басан не беше омекнала, но по-големият му син преодоля напрежението си, а когато научи кой всъщност е непознатият, го замени със страхопочитание. Когато Басан им каза какво предстои тази нощ, момчето събра смелост и отиде при Темуджин с цялата стеснителност на дванадесетте си години. За огромна негова изненада то коленичи, взе ръката му, постави я върху главата си и Темуджин усети допира на настръхналата му кожа.

Гърлото му се стегна от вълнение от жеста на момчето.

— Баща ти е храбър мъж — промърмори той. — Постарай се да вървиш по стъпките му.

— Обещавам, хане мой — отвърна момчето.

Темуджин го зяпна, а жената на Басан рязко си пое дъх. Застаналият на вратата Басан чу тези думи и разтревожено поклати глава. Преди Темуджин да успее да отговори, дружинникът прекоси гера, отиде до сина си и го изправи на крака.

— Не можеш да се заклеваш пред този мъж, малкият. Когато дойде време, ще вречеш меча и живота си на Елук, както направих аз.

Не можеше да погледне Темуджин в очите, докато говореше, но съпротивата на момчето бързо изчезна под силните ръце на баща му. То се измъкна, побърза да се сгуши в обятията на майка си и ги загледа оттам.

Темуджин прочисти гърлото си.

— Духът на баща ми ни наблюдава — промърмори той, виждайки дъха си като пара в студа. — Оказваш му чест, като ме спасяваш.

— А сега тръгвай с мен — смутен каза Басан. — Не говори с никого и ще помислят, че си някой от стражите по хълмовете.

Отвори вратата и Темуджин се пъхна през нея. Зарастващите рани го боляха. Под плътния зимен дел на Басан носеше чиста туника и гамаши. Най-лошите му рани бяха бинтовани под дебелото облекло. Далеч не бе излекуван, но копнееше да седне в седлото. Щеше да намери свое племе сред скиталците в равнините и вълците нямаше да го хванат отново.

Басан нарочно вървеше бавно през лагера с надеждата, че мракът ще скрие самоличността на спътника му, ако някой се окаже толкова глупав да излезе на студа. Имаше вероятност да забележат, че се връща без кобилата, но нямаше друг избор. Не след дълго герите останаха зад тях. Никой не ги беше спрял. Двамата мъже вървяха мълчаливо и водеха понито за повода, докато лагерът на вълците не остана далеч назад. Беше късно и Басан щеше доста да се изпоти, за да се върне до поста си, без да предизвика коментари. Стигнаха сянката на един хълм и той подаде повода на Темуджин.

— Вторият ми лък е увит и прибран тук — каза той и потупа завързания за седлото вързоп. — Има малко храна, но съм ти сложил и две стрели, за да ловуваш, когато ти се наложи. Продължи пеша, докато не се отдалечиш достатъчно, защото съгледвачите ще чуят тропота на копита. Стой в сянката на хълмовете колкото можеш по-дълго.