Степният вълк

Въжето се впи в гърба му и Темуджин задраска безполезно с крака по калната стена. Откри, че може да забива ръцете си в пръстта, макар че от усилията кожата му пламтеше. Усети у него да се надига вик и от очите му бликнаха неволни сълзи. Но не издаде нито звук, докато най-сетне не се озова на замръзналата земя в смълчания лагер.

— Бягай колкото може по-надалеч — каза спасителят му. — Използвай калта покрай реките, за да скриеш миризмата си. Ако оцелееш, ще те намеря и ще те откарам още по-надалеч.

На светлината на звездите видя, че мъжът има посивяла коса и мощни рамене, но за своя изненада не можеше да се сети кой е. Преди да успее да отговори, непознатият пъхна една торба в ръката му. Устата на Темуджин се напълни със слюнка от миризмата на лук и овнешко. Торбата бе топла и той я сграбчи, сякаш беше последната му надежда.

— Кой си ти, защо ме спасяваш? — прошепна той. Вътрешният му глас извика, че това няма значение, че трябва да бяга, но не можеше да тръгне, без да знае.

— Бях дал обет на баща ти Есугей — отвърна Арслан. — А сега тръгвай. Ще те последвам в суматохата при издирването.

Темуджин се поколеба. Възможно ли беше Елук да е инсценирал всичко това, за да научи къде са братята му? Не можеше да рискува и да разкаже на непознатия за дерето сред хълмовете.

— Язди пет дни на север, от залез до залез. Ще видиш един висок хълм, чакай ме там. Ще дойда, ако успея, и ще те заведа при семейството ми. Завинаги ще съм ти благодарен, безименни страннико.

Арслан се усмихна на куража на младия мъж. Напомняше му за собствения му син Джелме, макар че в този имаше огън, който трудно можеше да се потуши. Нямаше намерение да му каже името си, тъй като младият воин можеше да бъде уловен и принуден да го издаде. Въпреки това взе решение и кимна под погледа на Темуджин.

— Името ми е Арслан. Пътувам със сина си Джелме. Ако оживееш, може би ще се срещнем отново — каза той, хвана ръката му за поздрав и едва не го накара да изкрещи от внезапната болка. Сложи решетката и камъка на мястото им и се отдалечи леко като котка в ледената светлина на звездите. Възможно най-тихо Темуджин пое в противоположната посока, решен да остане жив и да се отдалечи колкото може повече, преди да е започнал ловът.

В сиво-синята светлина на утрото две хлапета събираха кураж да приближат ръба на ямата и да видят пленника. Когато най-сетне се осмелиха да надзърнат, отдолу не ги погледна никой, те побягнаха към родителите си и вдигнаха тревога.

Елук излезе от гера си, лицето му бе изопнато от радостна възбуда. Могъщата Червена птица бе впила нокти в дървения ръкав на дясната му ръка и тъмният й клюн беше отворен, разкривайки сребърния език. Двете ловджийски кучета подскачаха около него и лаеха лудо, усетили настроението му.

— Идете при дърветата — извика Елук на събиращите се воини. — Аз ще поема западния край. Който го хване, ще получи от мен нов дел и два ножа с дръжки от рог. Толуй, идваш с мен. На конете, братя. Днес ще ловуваме.

Той наблюдаваше дружинниците и редовите бойци, които се подреждаха в групи и проверяваха екипировката и припасите, преди да скочат в седлата. Със задоволство забеляза, че са в настроение и се поздрави за решението да върне Темуджин в лагера. Гледката как го влачат окървавен беше последното доказателство, че бащата-небе обича хана на вълците. В края на краищата, Елук не беше наказан от мълния. Дори най-старите вещици щяха да останат доволни от това, което бе постигнал.

За момент се замисли как ли Темуджин бе успял да се измъкне от ямата, но щеше да се заеме с това, след като се върне. Младежът не би могъл да стигне далеч с тези наранявания. Щом го хванеха, Елук щеше да го попита как се е изкатерил по хлъзгавите стени или кой му е помогнал. Намръщи се при тази мисъл. Може би сред родовете имаше предатели. Ако това се окажеше истина, щеше да ги изкорени.

Уви повода около юмрука си и скочи в седлото. Наслади се на усещането за сила в краката си. Червената птица разпери криле, за да запази равновесие върху ръката му. Елук се ухили стегнато и усети, че сърцето му заби по-бързо. Обикновено му трябваше доста време, за да се разбуди напълно, но мисълта за лова на ранения мъж накара кръвта му да кипне и той беше готов да препусне в галоп. Червената птица усети желанието му и наведе глава, мъчейки се да свали качулката с дългия си нокът. Елук махна кожата, орелът се отдели от ръката му и полетя с писък нагоре. Гледаше го как пляска с криле, за да се издигне, а ръката му се вдигна нагоре като за поздрав. В утрини като днешната усещаше земята. Озърна се и кимна на Толуй.

— Хайде. Да видим колко далеч е успял да избяга.

Толуй се ухили на своя господар и учител, заби пети в коня си и препусна напред. Кучетата се втурнаха край него, жадни за плячка. Въздухът беше студен, но воините бяха облечени в плътни делове. Слънцето изгряваше.