Степният вълк

Темуджин лежеше абсолютно неподвижно и гледаше как една муха пълзи по калта пред лицето му. Беше се омазал в речна глина, за да прикрие миризмата си, но не знаеше дали това щеше да помогне. Бе отишъл колкото може по-далеч в тъмното, макар че накрая куцаше и хлипаше. Странно беше, че показваше слабостта си, когато останеше сам. Нямаше нищо против парещите сълзи по изтерзаната си кожа, щом никой не можеше да ги види. Всяка стъпка беше агония, но той продължаваше напред. Спомни си думите на Хулун през първите им нощи в дерето. Нямаше да има спасение, нямаше да има край за страданието им, ако сами не се погрижеха за това. Продължи да върви, надявайки се мракът да го скрие от съгледвачите по хълмовете.

На зазоряване куцаше като ранено животно, превит на две от болка и слабост. Накрая рухна на брега на един поток и остана да лежи задъхан, с лице към избледняващото небе, приветстващо изгрева. Осъзна, че щяха да открият бягството му при първата дневна светлина. Колко далеч беше успял да стигне? Първите златни искри докосваха тъмния хоризонт, прекалено ярки за изнурените му очи. Започна да рови с подутите си ръце в глината и изкрещя от болка, когато счупеният му пръст докосна земята.

За известно време изпадна в забрава и тя му донесе облекчение. Калта беше мека, можеше да я омеси с пръсти и да я размаже по кожата и по дрехите си. Беше студена, но щом изсъхнеше сърбеше и пареше ужасно.

Загледа се в счупения си пръст, в подутата свивка и пурпурната кожа под калта. Изтръгна се от замайването си, внезапно уплашен, че докато стои изтощен тук, времето лети. Тялото му стигна предела си на издръжливост. Искаше му се просто да се предаде и да изгуби съзнание. Някъде дълбоко в себе ся усещаше една все още жадна за живот искрица, но и тя гаснеше. Той беше някаква кална, безчувствена маса, която пълзеше по брега и едва успяваше да обърне лице към движещото се по небето слънце.

Чу лай на кучета в далечината и отново дойде на себе си. Отдавна беше изял храната, която Арслан му даде и отново умираше от глад. Кучетата се чуваха по-близо и той изведнъж се уплаши, че смърдящата речна кал не е никакво прикритие. Помъкна се на спазми покрай наклонения бряг, скрит от тревите, треперещ и слаб. Воят на кучетата прозвуча още по-близо и сърцето му бясно заби от ужас, че те ще се нахвърлят върху него и ще откъснат плътта от костите му. Още не чуваше тропот на копита, но знаеше, че и конниците не са далеч.

Изстена от ледените иглички, щом нагази във водата и се насочи към най-дълбокото и към гъстата тръстика. Онази част от него, която все още беше в състояние да мисли, го накара да подмине първите стебла. Ако намереха мястото, където беше лежал, щяха да претърсят навсякъде около него.

Реката притъпи най-силните му болки и макар да бе все още плитка, Темуджин използва течението, за да продължи на четири крака в меката кал. Усещаше, че между пръстите му мърда нещо живо, но от студа сетивата му нямаха връзка с реалността. Щяха да видят размътената вода. Беше безнадеждно, но въпреки това той не спря и продължи да търси по-дълбока вода.

Реката направи завой покрай надвиснали над водата стари дървета. От другата страна се виждаше синкав лед, запазен под тяхната сянка. Водата бе подкопала брега под него. Темуджин се страхуваше от хапещия студ, но се насочи без колебание натам.

Смътно се запита колко ли време ще издържи в ледената вода. С мъка се довлече до ледения ръб и клекна в калта. Само очите и носът му се подаваха над повърхността. Преследвачите трябваше да влязат във водата, за да го видят, но той не се съмняваше, че ловците щяха да пратят кучетата си нагоре и надолу по потока.

Студът се беше просмукал до костите му и той помисли, че умира. Стисна зъби, за да не тракат. Забрави какво става, просто чакаше като риба, измръзнал и лишен от мисъл. Дъхът му излизаше като пара над бистрата вода, а облакът тиня около него постепенно се уталожи.

Чу недалеч възбудения лай на кучетата, но мозъкът му работеше прекалено мудно, за да изпита страх. Онова вик ли беше? Може би. Може би бяха открили следи в глината. Може би бяха разпознали дирята на човек, който се влачи по корем. Вече не го беше грижа. Студът сякаш бъркаше вътре в него, стискаше сърцето му и забавяше с ужасната си сила. Усещаше всеки сърдечен удар като малък изблик на топлина, но тя ставаше все по-слаба.

След известно време лаят на кучетата отслабна, но Темуджин остана на мястото си. Накрая се раздвижи. Това не беше съзнателно решение, а по-скоро подтик на плътта, която не желаеше да умре. Заля го вълна от слабост и той едва не се удави, но с мъка успя да задържи главата си над водата. Излезе бавно от дълбокото. Крайниците му тежаха така, че едва успяваше да ги помръдне.

Измъкна се на отсрещния бряг, легна отново на тъмната глина и се намести под надвисналата трева, където най-сетне изгуби съзнание.