Степният вълк

— Да, баща ти така казваше — продължи Арслан. — Това ме привлече към него, повярвах му. Ако ти си дори половината от онова, което бе той, синът ми и аз ще положим клетва пред теб и ще ти посветим живота си.

Темуджин усети спокойната сила на този мъж. Арслан не беше въоръжен, но докато разговаряха, кобилата бе отстъпила на три крачки от него. И тя като ездача си надуши стаения хищник. Запита се дали Арслан не се заблуждава, че Темуджин разполага с воини, които го очакват да се върне. Дали щеше да му остане верен, щом открие, че го чакат само неколцина мърляви братя, които се криеха по хълмовете. Изкушението да го подведе беше голямо, но Темуджин го потисна. Не можеше да лъже човека, който беше спасил живота му.

— Нямам племе и богатство, нямам нищо друго освен семейството си — каза той. — Не мога да предложа нищо нито на теб, нито на сина ти. Ако избереш да си тръгнеш, ще се върна сам при тях и ще продължавам да те благославям за помощта ти.

— Каза, че ти си земята и костите на хълмовете — тихо отвърна Арслан. — Говореше с думите на баща си. Ще те последвам.

— Тогава викни сина си — каза Темуджин, внезапно обхванат от раздразнение. Не искаше да се надява напразно, но пленът го бе променил. Вече не можеше да се задоволи само с това да оцелее. Погледна надолу към Арслан и си представи диря от огън и кръв през племената, която щеше да свърши в герите на вълците. Беше я виждал в най-мрачните дни на дъното на ямата. Докато мухите бръмчаха около него, въображението му пламтеше.

Джелме се приближи, Темуджин слезе от коня и закуцука към двамата мъже.

— Ако ме наречете хан, волята ви вече няма да бъде ваша — каза той, спомняйки си, че баща му бе казвал същите думи. — Коленичете.

Джелме и баща му се отпуснаха на коляно и Темуджин постави наранените си ръце върху главите им.

— Моля ви за сол, мляко, коне, гери и кръв.

— Твои са, хане мой — отвърнаха в хор двамата мъже.

— Тогава сме роднини и едно племе — изненада ги Темуджин. — Наричам ви мои братя и сме един народ.

Арслан и Джелме вдигнаха глави, поразени от тона му и от смисъла на неговите думи. Вятърът от планините се засили. Темуджин обърна глава в посоката, където се криеше семейството му. Знаеше, че ще намери племето си сред онези, които всички презират, сред скиталците и пастирите. Сред хора като убития от Толуй Оргуз. Те бяха малцина, но бяха калени в огън. Бяха прокудени и жадуваха същото, за което жадуваше и той — за племе и за възможност да отмъстят на света, който ги бе изоставил.

— Започна се — прошепна Темуджин. — Достатъчно се крих. Нека сега те се крият от мен.

Хаджиун видя яздещите на юг трима мъже, но не знаеше кои са. Внимателно проследи курса им и отстъпи назад в дерето с готов лък и колчан. Познаваше гънките на това място като пръстите на ръката си и се втурна по вътрешните склонове, прескачайки паднали дървета и стари дънери, докато не се задъха.

Зае позиция близо до мястото, откъдето конниците щяха да минат, и се скри добре в храсталаците. Усети убиеца в себе си и се приготви. Ако Толуй и Басан се бяха върнали с пленника си, щеше да рискува два изстрела на далечно разстояние и да се довери на уменията си. Беше тренирал за това и нито Хазар, нито Темуджин можеха да му съперничат с лъка. Зачака мълчаливо тропота на копита, готов да убива.

Те наближиха и сърцето на Хаджиун бясно заби, щом разпозна брат си. Видът на живия Темуджин беше достатъчен да повдигне помръкналия му в самотните дни дух. Стисна устни и се усети, че е промърморил името на брат си на глас. Прекалено дълго съм бил сам, помисли си той и се прицели в по-възрастния от двамата, които яздеха с Темуджин.

Поколеба се, зоркият му поглед регистрираше всяка подробност. Темуджин седеше изправен в седлото, не се виждаше да е вързан или юздите на коня му да са у някого от другите двама. Нима вярваха, че пленникът им няма да препусне при най-малкия шанс за свобода? Нещо не беше наред и Хаджиун хвана по-здраво лъка. Мощните мускули на раменете му започваха да треперят. Нямаше — не можеше — да им позволи да минат, но ако стреляше предупредително, щеше да изгуби шанса си да ги убие бързо. И двамата бяха въоръжени с лъкове, но те не бяха обтегнати. Не яздеха като хора, които се намират на враждебна територия. Хаджиун видя, че имат дълги мечове като онзи, който бе носил Есугей. Не разбираше нищо и докато се колебаеше, тримата се изравниха с позицията му сред дърветата.

Реши да рискува.

— Темуджин! — изрева Хаджиун, изправи се и опъна тетивата до ухото си.

Темуджин забеляза фигурата с периферното си зрение.

— Спри! Спри, Хаджиун! — извика той, вдигна ръце и замаха.

Двамата непознати изчезнаха за миг, по-бързи и от котки.

Скочиха от другата страна на понитата, за да ги използват като щит срещу нападателя. Хаджиун издиша с облекчение, когато Темуджин му кимна и се спеши с ужасяваща непохватност.

Сърцето му прескочи при тази гледка. Вълците бяха ранили брат му, но той бе тук и в безопасност. Темуджин видимо куцаше, докато тичаха един към друг. Хаджиун го прегърна, неспособен да сдържа чувствата си. Всичко щеше да бъде наред.