Степният вълк

Хазар чу глухите звуци на излитащи стрели. От това разстояние не можеше да определи дали са пуснати от татарски лъкове, но това нямаше значение. Темуджин му бе казал да лежи на това място с бялото покривало над себе си и той правеше точно това. Чуваше лая на кучетата и се надяваше някой да ги убие, преди да дойде Темуджин. Брат му се страхуваше от тези животни, а нямаше да е добре да показва слабост пред новите воини, някои от които все още бяха предпазливи и недоверчиви.

Усмихна се. Темуджин предпочиташе да набира воини с жени и деца. Те не можеха да го предадат, докато близките им бяха в лагера на Хулун. Подобна заплаха никога не бе имало и може би единствен Хазар си беше помислял за нея. Обаче знаеше, че брат му е достатъчно умен. По-умен от всички.

Присви очи и пулсът му внезапно се ускори при вида на двете фигури, втурнали се навън от лагера. Разпозна Темуджин и Джелме и видя, че спринтират с готови за стрелба лъкове. Шестима татари в кожи и украсени дрехи ги преследваха с викове и оголени жълти зъби.

Хазар не се поколеба. Брат му и Джелме прелетяха край него, без да го погледнат. Изчака с още един удар на сърцето приближаването на татарските воини, надигна се от снега като някакъв отмъстителен демон и опъна тетивата до ухото си. Двете стрели убиха двама и те рухнаха по очи в снега. Объркани и изпаднали в паника, останалите се заковаха на местата си. В следващия миг можеха да се втурнат към Хазар и да го разкъсат, но Темуджин и Джелме не го бяха изоставили. Щом чуха лъка му, двамата се обърнаха, отпуснаха се на коляно и забиха стрели в снега пред себе си, за да ги вземат по-лесно. Удариха останалите татари и Хазар имаше време за един последен изстрел, улучвайки бледото гърло на най-близкия противник. Татаринът сграбчи стрелата и почти я извади, преди да падне неподвижен в снега. Хазар потрепери, докато мъжът умираше. Татарите носеха делове като собствените му хора, но мъжете от севера бяха белокожи и странни и сякаш не усещаха болка. Въпреки това умираха леко като овце и кози.

Темуджин и Джелме извадиха стрелите си от труповете, като ги изрязваха с бързи движения на ножовете. Това беше мръсна работа и лицето на Темуджин бе цялото в кръв, когато подаде на Хазар няколко стрели, мокри и червени от върха до перата. Без да каже нито дума, той потупа Хазар по рамото и заедно с Джелме затича присвит обратно към татарския лагер. Бясно туптящото сърце на Хазар започна да се успокоява. Той подреди в спретната редица окървавените стрели в случай, че му се наложи да убива отново. Много грижливо уви намазан с мас парцал около тетивата, за да я запази натегната и суха, после отново зае позиция. Студът отново започна да се просмуква в костите му, падащият сняг пак започна да се трупа отгоре му и му се прииска да имаше още малко айраг.

— Не е засада, Арслан! — извика Темуджин през татарския лагер.

Майсторът ковач сви рамене и кимна. Това означаваше само, че този път не са устроили засада. Беше възразил срещу прекалено честите им набези в земите на татарите. Ако Темуджин се възползваше от всяка възможност, която му предоставяха, много лесно можеше да попадне в капан.

Арслан гледаше как младият хан крачи сред герите на мъртвите мъже. Жените бяха започнали да вият и Темуджин се ухили, щом чу плача им. Той означаваше победа. Арслан никога не беше срещал по-безпощаден човек от сина на Есугей.

Погледна нагоре към тихо падащите снежинки, които кацаха в косата и миглите му. Беше преживял четиридесет зими и бе станал баща на трима синове, двама мъртви и един жив. Ако беше сам, щеше да изживее последните години от живота си далеч от племената, може би някъде високо в планините, където оцеляваха само най-коравите. С Джелме обаче можеше да мисли единствено като баща. Знаеше, че един млад мъж се нуждае от компанията на връстници и от възможност да си намери жена и да създаде свои деца.

Студът го пронизваше през плътния дел, който бе взел от тялото на един убит татарин. Не беше очаквал, че ще държи тигър за опашката. Тревожеше се, виждаше, че Джелме боготвори Темуджин, макар ханът да беше едва осемнадесетгодишен. Помисли си кисело, че въпреки младостта си той сякаш бе кален от много години и битки. Не можеше да намери недостатъци у синовете на Есугей — те определено бяха смели, а Темуджин не беше изгубил нито един човек при нападенията си. Въздъхна мислено и се запита колко ли още ще продължи този късмет.

— Ще измръзнеш до смърт, ако стоиш като истукан, ковачо — разнесе се нечий глас зад него.

Обърна се и видя неподвижната фигура на Хаджиун. Братът на Темуджин таеше в себе си тиха енергия. Наистина можеше да се движи безшумно, призна Арслан. Беше го виждал как стреля и изобщо не се съмняваше, че когато бяха стигнали до дерето между хълмовете, момчето щеше да ги свали от прикритието си. У цялото семейство имаше нещо особено и Арслан знаеше, че ги очаква или слава, или ранна смърт. Осъзна, че и в двата случая Джелме щеше да бъде с тях.

— Не усещам студа — излъга Арслан и се усмихна насила.