Степният вълк

Докато обикаляше лагера, видя още двама мъже да правят същото и отново коригира мнението си за Темуджин. Младият воин не обичаше да моли за помощ, но слушаше. Това трябваше да се запомни.

Докато си проправяше път през все по-дълбокия сняг, Арслан чу тихо хлипане от дърветата край татарските гери. Изтегли абсолютно безшумно меча си и застана неподвижно като статуя. Това можеше да е капан, но не му се вярваше. Жените в лагера или оставаха в герите, или се криеха в покрайнините. В лятна нощ биха могли да изчакат нападателите да си тръгнат, преди да поемат обратно към сънародниците си, но през зимата това беше невъзможно.

Той нямаше да доживее до четиридесет години, ако не беше развил благоразумна предпазливост. Затова мечът му бе все още изваден, когато видя младата жена, която беше на половината от годините му. С доволна усмивка прибра оръжието и й помогна да се изправи. Тя го зяпна и Арслан се засмя гърлено.

— Някой ще трябва да те стопли под завивките през нощта, момиче. Май ще е по-добре да дойдеш с мен, отколкото с някой от младоците. Най-малкото, защото мъжете на моята възраст не са така енергични.

За негово огромно удоволствие, младата жена се разкиска. Явно все още не приличаше на ходещ мъртвец. Напомни си да скрие добре ножовете, ако иска да поспи. Не един мъж бе намирал смъртта си от ръцете на заловена хубавица.

Тя хвана ръката му и той я метна през рамо, като я потупваше по задника, докато вървеше през лагера. Започна да си тананика, когато намери гер с печка и топло легло и се скри от тихо падащия сняг.

Темуджин чу броя на мъртвите и сви доволно юмрук. Труповете на татарите бяха прекалено много за една ловна дружина, особено в средата на зимата. Хаджиун смяташе, че са излезли да направят някой удар, също като тях.

— Ще вземем понитата им — каза Темуджин на другарите си. Айрагът се въртеше от ръка на ръка и настроението бе приповдигнато. Не след дълго щяха да се напият, да запеят и да се огледат за жени, макар че щастието едва ли щеше да им се усмихне в опустелия лагер. Темуджин с разочарование бе открил, че повечето жени бяха дърти вещици, взети, за да готвят и кърпят, а не да задоволяват страсти. Той трябваше да намери жени за Хазар и Хаджиун, а като хан, искаше да бъде заобиколен от колкото може повече верни семейства.

Разпитаха стариците за мъжете им, но те твърдяха, че не знаят нищо. Темуджин наблюдаваше съсухрената жена, която бъркаше ястието от овнешко месо в гера, който си беше избрал. Може би трябваше да накара някой да опита храната преди него, помисли си той и се усмихна развеселено.

— Имаш ли всичко необходимо, стара майко? — каза той.

Жената погледна към него и се изплю внимателно на пода. Темуджин се разсмя на глас. Една от големите истини на живота бе, че и най-яростният човек можеше, да бъде сплашен. Никой обаче не можеше да подплаши разгневена жена. Наистина трябваше да я накара първа да опита храната. Огледа доволен другарите си.

— Ако снегът не е покрил един-двама, имаме двадесет и седем убити, в това число и простреляната от Хаджиун старица — каза той.

— Идваше с нож към мен — отвърна жегнатият Хаджиун. — Ако я беше видял, и ти щеше да я убиеш.

— Е, тогава да благодарим на духовете, че си се отървал жив — с безизразно лице каза Темуджин.

Хаджиун завъртя очи и някои се разсмяха. Тук бяха Джелме с прясно навалял сняг по раменете и тримата братя, които се бяха присъединили към групата само преди месец. Бяха още зелени, но Темуджин ги избра да стоят до него в първите хаотични моменти на битката. Хаджиун погледна към брат си. Едва забележимото кимане на Темуджин му беше достатъчно да ги прегърне като свои роднини. Не ги прие привидно, те се бяха доказали. Тримата братя грейнаха в усмивки, наслаждавайки се на първата си победа. Айрагът се грееше на печката и всеки гълташе колкото можеше, за да прогони студа, преди яхнията да върне силата им. Всички си бяха заслужили угощението и настроението бе весело.

Темуджин се обърна към най-стария от тях — дребен, бърз мъж с много тъмна кожа и рошава коса. Навремето той бил в племето на кераитите, но след една разправия със сина на хана избягал с братята си, преди да се стигне до кръвопролитие. Темуджин беше приел и тримата.

— Бату? Май е време да приберем брат ми Хазар на топло. Тази нощ няма да има изненади.

Докато Бату ставаше, Темуджин се обърна към Джелме:

— Предполагам, че баща ти обикаля лагера?

Джелме кимна, окуражен от усмивката му.

— Не бих могъл да очаквам друго — каза Темуджин. — Старателен човек. Най-добрият от всички ни.

Поласкан, Джелме бавно кимна. Темуджин даде знак на старицата да поднесе яденето. Жената явно се канеше да откаже, но здравият й разум надделя и тя му даде голяма порция от димящата бърканица.

— Благодаря, стара майко — каза Темуджин и напълни уста. — Много е добро. Никога не съм опитвал по-вкусно нещо от храната на друг мъж, и то в собствения му гер. А ако прекрасната му жена и дъщери бяха тук, за да ме забавляват, не бих могъл да искам повече.