Степният вълк

Другарите му се разсмяха и се нахвърлиха като животни върху храната. Някои бяха забравили всякакви обноски в годините на скиталчество, но Темуджин одобряваше тази диващина. На такива хора не би им хрумнало да поставят под въпрос решенията му. Заповядаше ли им да убиват, щяха да убиват, докато ръцете им не потънат до лактите в кръв, независимо кой се е изпречил на пътя им. Беше ги събрал, когато отведе семейството си на север. Най-дивите живееха съвсем сами, един-двама малко се различаваха от побеснели кучета и не можеше да им се има доверие. Тях ги беше убил бързо с първия меч, който Арслан бе изковал за него.

Докато ядеше, Темуджин се замисли за месеците, откакто се бе върнал при семейството си. Тогава не бе и сънувал, че тези хора имат толкова силна нужда да бъдат приети отново. Но не всичко бе минало гладко. Едно семейство се бе присъединило само за да отмъкне през нощта каквото можа да докопа. Двамата с Хаджиун ги проследиха и се върнаха в лагера с парчета от телата им, за да ги хвърлят на дивите животни пред всички. За всеки, който се съгласеше да тръгне след него, нямаше връщане назад. Като се има предвид какви хора приемаше, Темуджин не можеше нито за миг да покаже слабост. Инак щяха да го разкъсат.

Хазар се върна с Бату, като духаше в дланите си, за да ги стопли. Нарочно се отърси близо до Темуджин и Хаджиун. Двамата изругаха и се отдръпнаха от хвърчащия във всички посоки сняг.

— Пак ме забрави, нали? — обвинително попита Хазар.

Темуджин поклати глава.

— Не съм! Оставих те като тайно подкрепление срещу някоя неочаквана атака.

Хазар изгледа кръвнишки братята си и се обърна да вземе паницата си.

Темуджин се наведе към Хаджиун и прошепна високо, за да го чуят всички:

— Наистина бях забравил, че е там.

— Така си и знаех! — изрева Хазар. — Бях измръзнал направо до смърт, но през цялото време си повтарях: Темуджин няма да те остави, Хазар. Ей сега ще се появи и ще ти викне да се прибираш на топло.

Останалите го гледаха развеселено как бърка в гащите си и тършува.

— Май едната ми топка е замръзнала — скръбно изрече той. — Възможно ли е? Напипвам там само лед.

Темуджин така се разсмя, че едва не обърна чинията си.

— Справи се много добре, братко. Не бих поставил на онова място някого, на когото не бих могъл да се доверя.

Разказа на останалите за атаката на татарите, която отбиха с Хазар и Джелме. Айрагът сгорещи кръвта им. Останалите също заразправяха истории. Някои говореха весело, а други с мрачен и суров тон, който върна зимата в топлия гер. Малко по малко започнаха да споделят един с друг и преживелиците си. Като малък Бату не се беше упражнявал в стрелба, както синовете на Есугей, но за сметка на това бе светкавично бърз с ножа и твърдеше, че никоя стрела не би могла да го улучи, ако я види да лети към него. Джелме не отстъпваше на баща си с меча и лъка и беше толкова уверен в себе си, че Темуджин често го посочваше като свой заместник. На Джелме можеше да се разчита. Темуджин благодари на духовете за бащата, за сина и за всички, които дойдоха след тях.

Случваше му се да сънува, че отново е във вонящата яма и чака да бъде убит. Понякога беше цял, с непокътнато тяло. Друг път бе покрит с белези или с кървящи рани. Именно тогава му бе хрумнала една странна мисъл, която още гореше в него. В степта имаше само едно племе. Независимо дали се наричаха вълци, олхунути или дори безродни скиталци, всички говореха общ език и бяха кръвно свързани помежду си. Но той знаеше, че е по-лесно да завърже с въже вечерната мъгла, отколкото да обедини племената след хилядолетна вражда. Беше положил началото, но работата тепърва предстоеше.

— Е, какво ще правим, когато приключим с броенето на новите коне и гери? — попита Хаджиун и прекъсна мислите му. Останалите спряха да ядат, очаквайки отговора.

— Мисля, че Джелме ще се справи и сам със следващия набег — каза Темуджин.

Синът на Арслан вдигна глава над чинията си и го зяпна с отворена уста.

— Искам ти да бъдеш чукът — каза му Темуджин. — Не рискувай живота на хората, но ако намериш някоя малка група, искам да я смажеш в памет на баща ми. Те не се наши сънародници. Не са монголи като нас. Нека татарите да треперят, докато ние се множим.

— Нещо друго ли си намислил? — попита с усмивка Хаджиун. Познаваше брат си.

Темуджин кимна.

— Време е да се върна при олхунутите и да си поискам жената. Ти имаш нужда от добра жена. Хазар твърди, че му трябва лоша. Всички искаме деца, които да продължат рода ни. Сега вече няма да ни се присмеят, когато препуснем сред тях. Няма да ме има няколко месеца, Джелме — обърна се Темуджин към сина на Арслан. Жълтите му очи не мигаха и Джелме не успя да издържи дълго на погледа му. — Ще се върна с подкрепления, вече зная къде да ги намеря. Докато ме няма, ти имаш грижата татарите да потънат в кръв и да се страхуват от пролетта.

Джелме се пресегна и двамата се хванаха за ръце, за да сключат съглашението.

— Ще бъда кошмар за тях — каза Джелме.