Степният вълк

В очите му блестеше нещо твърде различно от смях и Арслан само склони глава. Хладнокръвното самообладание на младия мъж беше подложено на изпитание. Макар че Темуджин не показваше напрежението си, Арслан се притесни да не ги убият заради някоя изпусната дума.

— Оказваш чест на баща си с твоето самообладание — тихо каза той. — И знай, че го правиш не от слабост, а от сила.

Темуджин го изгледа остро, но тези думи поуспокоиха нервите му. Арслан запази безизразната си физиономия. При всичките му способности, Темуджин бе все пак само на осемнадесет.

Той иронично призна пред себе си, че младежът е подбрал добре своя спътник. Бяха в ужасно опасно положение. Като всеки младок Темуджин беше особено докачлив относно положението и гордостта си. Арслан се приготви да играе ролята на успокояващата сила. Знаеше, че тя ще е нужна на Темуджин, щом дойде време да се вземат решения.

Коке се върна след цяла вечност. Във всяко негово движение се четеше високомерно презрение.

— Господарят Сансар ще ви приеме, но ще предадете оръжията си — каза той.

Темуджин отвори уста да възрази, но Арслан разкопча ножницата си с едно движение на пръстите и постави дръжката на меча си в отворената ръка на Коке.

— Пази го добре, момче — каза му той. — Няма да видиш подобно качество до края на живота си.

Коке не се стърпя да провери баланса на оръжието, но Темуджин осуети опитите му, като пъхна своя меч в ръцете му. Налагаше се Коке или да го поеме, или да изпусне и двата меча на земята. Изведнъж Темуджин усети ръката си необичайно празна и погледът му остана впит в оръжията, докато Коке отстъпваше назад.

Арслан се изправи пред един от дружинниците край вратата и разпери широко ръце, за да бъде претърсен. В начина, по който стоеше, нямаше нищо пасивно и Темуджин неволно се сети за смъртоносната неподвижност на змия, готвеща се да нанесе удар. Дружинникът усети същото и претърси ковача от главата до петите, включително ръкавите на дела и глезените му.

Темуджин изтърпя претърсването с невъзмутимо изражение, макар че вътрешно започваше да гори. Не можеше да хареса тези хора, колкото и да мечтаеше да обедини всички племена в степта. Тогава олхунутите щяха да са само част от единственото голямо племе и постепенно щяха да се претопят.

Дружинниците приключиха с претърсването, двамата влязоха в гера и Темуджин отново се върна в нощта, когато бе научил за раняването на баща си. Излъсканият дървен под си беше същият, а и самият Сансар не изглеждаше променен от изминалите години.

Ханът на олхунутите остана седнал, докато приближаваха, а тъмните му очи ги наблюдаваха със слабо удоволствие.

— За мен е чест да застана пред теб, господарю — ясно изрече Темуджин.

Сансар се усмихна и кожата му се набръчка като пергамент.

— Мислех, че няма вече да те видя тук, Темуджин. Смъртта на баща ти бе загуба за целия народ, за всички племена.

— Онези, които го предадоха, тепърва ще плащат висока цена — отвърна Темуджин. Усети неуловимо напрежение във въздуха, когато Сансар се наведе леко в масивния си стол, сякаш очакваше още нещо. Когато мълчанието стана едва ли не болезнено, ханът се усмихна.

— Чух за нападенията ти на север — каза той с шипящ глас в сумрака. — Името ти се разчува. Да, мисля, че баща ти би се гордял с теб.

Темуджин сведе поглед, не знаеше какво да отвърне.

— Но съм сигурен, че не си дошъл при мен, за да се фукаш с малките си сражения — продължи Сансар.

В гласа му се долавяше злонамереност, от която Темуджин се наостри, но въпреки това отговори спокойно:

— Дойдох за онова, което ми бе обещано — каза той, като гледаше Сансар право в очите.

За момент ханът се престори на объркан.

— Момичето ли? Но тогава ти дойде при нас като хански син, който някой ден би могъл да поведе вълците. Това вече е свършена история.

— Не напълно — отвърна Темуджин и видя, че в погледа на Сансар проблясва веселие. Той се забавляваше и Темуджин се запита дали ще го оставят да си тръгне жив. В гера имаше двама дружинници с мечове. Коке стоеше недалеч със сведена глава, стиснал двата меча в ръце. Един бърз поглед показа, че те лесно можеха да бъдат грабнати от ръцете му. Братовчед му си оставаше все същият глупак.

Насили се да се отпусне. Не бе дошъл в този гер, за да умре. Беше виждал Арслан да убива с голи ръце и реши, че щяха да оцелеят при първия удар на дружинниците. Но когато воините се втурнеха да защитят своя хан, щеше да настъпи краят. Темуджин отхвърли идеята за нападение. Не си струваше да се жертва заради Сансар; нито сега, нито когато и да било.

— Значи думата на олхунутите не струва нищо? — спокойно попита той.

Сансар пое дълбоко дъх през стиснати зъби. Дружинниците му се размърдаха и ръцете им докоснаха дръжките на мечовете.

— Само младите могат да нехаят за живота си толкова, че да рискуват да ме обидят в собствения ми дом — каза Сансар.

Погледът му се спря върху Коке и се втвърди при вида на двата меча близнаци.

— Какво може да ми предложи един прост разбойник за една олхунутска жена? — каза той.