Степният вълк

Хаджиун не беше привързан към него като Хазар, но естествената му резервираност бавно се стопяваше. Арслан бе виждал същата хладина у много от новодошлите в лагера на Темуджин. Идваха, защото Темуджин ги приемаше, но старите навици се пречупваха трудно у хора, които бяха живели толкова дълго без племе. Зимите бяха прекалено жестоки, не беше възможно да се доверяваш лесно и да оцелееш.

Темуджин избираше другарите си за нападенията наистина много внимателно. Някои се нуждаеха от непрекъснато окуражаване и Темуджин ги оставяше на Хазар с неговия буен нрав и чувство за хумор. Други се отърсваха от колебанията си чак когато видеха, че Темуджин рискува живота си редом с тях. При всяко нападение се убеждаваха, че той е напълно лишен от страх и е способен да тръгне срещу извадени мечове щом знае, че не е самичък. Досега всички го следваха. Арслан се надяваше това да продължи.

— Ще напада ли отново? — внезапно попита Арслан. — Татарите няма да оставят нещата така още дълго.

Хаджиун сви рамене.

— Първо ще разузнаем лагера. През зимата те са непохватни и бавни. Темуджин казва, че можем да караме така месеци наред.

— Но ти не си на това мнение, нали? — каза Арслан. — Ще ни излъжат с някоя тлъста примамка, а във всеки гер ще ни чакат скрити мъже. Не си ли съгласен? Рано или късно ще попаднем в капан.

За негово изумление, Хаджиун се ухили при думите му.

— Те са просто татари. Мисля, че можем да се справим с тях, колкото и много да са.

— Може и да са хиляди, ако ги провокираме през цялата зима — каза Арслан. — Снегът скоро ще започне да се топи и може да съберат цяла армия.

— Надявам се — отвърна Хаджиун. — Темуджин смята, че това е единственият начин да накара племената да се обединят. Казва, че се нуждаем от враг, който да заплашва земята ни. Вярвам му.

Хаджиун потупа Арслан по рамото, сякаш да го утеши, и се отдалечи в снега. Абсолютно слисан, ковачът преглътна това. Оказваше се, че не е хванал тигъра за опашката. Държеше го за ушите и бе пъхнал главата си в устата му.

Някаква фигура закрачи в снега към него и Арслан чу единствения глас, който обичаше.

— Татко! Ще замръзнеш — каза Джелме и спря.

Арслан въздъхна.

— Да, вече ми казаха същото. Не съм толкова стар, колкото явно си мислите.

Гледаше сина си, пружиниращата му походка. Джелме бе опиянен от победата и очите му блестяха. Сърцето на Арслан се изпълни с радост при вида му, а младежът едва се сдържаше на едно място. Скоро Темуджин отново щеше да събере военния съвет и да замисли следващото нападение срещу племето, убило баща му. Всеки следващ удар беше по-дързък и труден от предишния, а нощите често минаваха в пиршества сред заловени жени извън основния лагер. На сутринта всичко беше различно, но Арслан не можеше да се сърди на сина си, че предпочита компанията на новите си приятели. Темуджин уважаваше уменията му с лъка и меча. Арслан беше обучил добре сина си.

— Ранен ли си? — попита той.

Джелме се усмихна, оголвайки малките си бели зъби.

— Нямам нито една драскотина. Убих трима татари с лък и един с меч. Използвах високия удар, който ми показа.

Извърши автоматично движението и Арслан кимна одобрително.

— Ударът е добър, ако противникът ти не пази добре равновесие — отвърна той с надеждата, че синът му ще долови гордостта му. Не можеше да я изрази с думи. — Спомням си, че съм ти го показвал — неубедително продължи Арслан. Искаше му се да намери повече думи, но разстоянието помежду им сякаш се увеличаваше, а той не знаеше как да го преодолее.

Джелме пристъпи и посегна да хване баща си за ръката. Арслан реши, че синът му е възприел навика за физически контакт от Темуджин. За хората от поколението на ковача това бе нарушение на личното пространство и той едва овладяваше подтика си да отблъсне ръката. Това обаче не се отнасяше за сина му. Обичаше го прекалено много, за да го отблъсква.

— Искаш ли да остана с теб? — попита Джелме.

Арслан изсумтя с едва сдържан смях, обагрен с малко тъга. Болеше го, че тези младоци бяха толкова арогантни, но със семействата на скиталците те бяха израснали като шайка разбойници, които никога не поставяха под въпрос авторитета на водача си. Арслан беше свидетел на доверието помежду им и умърлушен се питаше дали няма да види сина си убит, преди самият той да умре.

— Ще обиколя лагера, за да съм сигурен, че някоя изненада няма да развали съня ми довечера — каза той. — Ти върви.

Насили се да се усмихне, Джелме се разсмя, а възбудата отново бликна на лицето му. Затича се между белите гери към мястото, където другите гуляеха. Татарите бяха далеч от основното си племе, помисли си Арслан. Знаеше добре, че те бяха излезли да търсят точно онези, които ги бяха смазали така безмилостно. Мълвата щеше да стигне до местните ханове и те щяха да реагират, независимо какво мислеше Темуджин. Не можеха да не отговарят на набезите. Големите градове на Дзин на изток щяха да пратят шпиони и да потърсят слабите места на враговете си.