Степният вълк

— Не знаех дали сте приятели или врагове — задъхано каза Хаджиун.

Темуджин кимна и го потупа успокоително по врата.

— Дружинници са, братко — каза той. — Арслан и Джелме, те ме измъкнаха от плена. Пратени са при нас от духа на баща ни.

Хаджиун се обърна към приближаващите мъже.

— Тогава сте добре дошли в лагера ми — каза той. — Имам две патици, ако сте гладни. А сега искам да чуя историята.

Темуджин кимна и Хаджиун осъзна, че не се бе усмихвал, откакто го видя за първи път. Брат му се беше променил. Беше станал по-мрачен от тежестта на преживяното.

— Ще нощуваме тук — потвърди Темуджин. — Но къде са майка ни и останалите?

— Поеха на запад. Останах да чакам в случай, че успееш да се върнеш. Аз… почти се готвех да тръгвам. Бях изгубил надежда, че ще те видя отново.

Темуджин изсумтя.

— Никога не губи вяра в мен, малки братко. Думата ми е желязо и винаги ще се връщам у дома.

Хаджиун изненадан откри, че очите му се насълзяват. Примигна, смутен от присъствието на непознатите. Дълго беше живял сам и напълно беше забравил студената маска. Помъчи се да овладее чувствата си.

— Елате. Ще запаля огън и ще приготвя месото — каза той.

Темуджин кимна.

— Както кажеш. Утре потегляме по зазоряване. Искам да настигна майка ни.

Тримата последваха Хаджиун до лагера — влажно място, което не заслужаваше да се нарича така. Хаджиун се засуети да запали огън сред старата пепел на огнището. Ръцете му внезапно бяха станали странно несръчни.

— На половин ден път на запад има едно скитащо семейство — каза той, докато се занимаваше с кремъка и стоманата. — Трима мъже и две жени. Минаха оттук вчера вечерта.

Забеляза, че Темуджин го гледа с интерес и разбра погрешно блясъка в очите му.

— Можем да ги избегнем, ако потеглим на юг и продължим през черните хълмове — каза той и изсумтя доволно, когато пламъците обхванаха сухата прахан.

Темуджин се загледа в малкия огън.

— Не искам да ги избягвам, братко. Може и да не го знаят, но те са също толкова моя кръв, колкото и ти самият.

Хаджиун спря да се суети и остана клекнал.

— Не разбирам — каза той и видя, че Арслан и Джелме се споглеждат. — Какво общо имаме ние с някакви си скиталци?

— Те са великото племе — отвърна Темуджин, сякаш говореше сам на себе си. Гласът му беше толкова тих, че Хаджиун трябваше да напрегне слух. — Ще им дам отново род. Ще ги събера, ще ги каля и ще ги изпратя срещу онези, които убиха баща ни. Ще изпиша името на Есугей с татарска кръв, а когато станем силни, ще се върна от север и ще пръсна вълците по снега.

Хаджиун потрепери. Може би си въобразяваше, но като че ли чу тракането на стари кости във вятъра.

Втора част

20.

Хазар чакаше в дълбокия сняг. Лицето му бе измръзнало, въпреки че беше покрито с овча мас. Нямаше начин да не изпитва самосъжаление. Братята му бяха забравили, че днес беше шестнадесетият му рожден ден. Импулсивно изплези език да улови няколко снежинки. Стоеше тук от много време, беше уморен и отегчен. Питаше се разсеяно дали няма да си намери жена в татарския лагер, който се намираше на стотина крачки нататък по бялата земя. Вятърът бе силен и облаците се носеха бързо в небето, подгонени като кози пред буря. Сравнението му хареса и си го повтори. Искаше да го запомни и да го каже на Хулун, когато се върнат от набега. Замисли се дали да не отпие от айрага, за да се стопли, но си спомни думите на Арслан и се въздържа. Воинът му беше отсипал съвсем малко от скъпоценната течност във втория кожен мях.

— Не искам да се напиваш — строго му беше казал Арслан. — Ако татарите стигнат до теб, ще се нуждаем от сигурна ръка и точно око.

Харесваше бащата и сина, които бе довел Темуджин, особено първия. Понякога Арслан му напомняше за баща му.

Далечно движение го отвлече от блуждаещите му мисли. Трудно му беше да се концентрира върху задачата си, струваше му се, че бавно и сигурно замръзва. Реши да изпие айрага, вместо да се вцепени съвсем. Движенията му бяха бавни, за да не събори снега, който се бе натрупал върху дела и одеялото му.

Течността опари венците му, но той я преглътна бързо и усети как топлината се разлива в гърдите и дробовете му. Тя му помогна срещу студа, а в лагера на татарите вече определено се забелязваше раздвижване. Хазар лежеше на запад от тях, невидим под снежното си покривало. Виждаше тичащи фигури, а когато вятърът утихна, чу и викове. Кимна. Темуджин беше нападнал. Сега щяха да разберат дали наистина групата им е малка, или има засада, както смяташе Арслан. Татарите проливаха кръв заради малкия отряд, нахлул от север в земите им. Това помагаше на Темуджин да набира воини от скитащите семейства, като приемаше техните жени и деца под своя закрила и се отнасяше почтено с тях. Татарите му помагаха да си изгради племе в ледената пустош.