Степният вълк

В мечтите си Темуджин все още виждаше Бьорте, но олхунутите бяха изчезнали от равнината и нямаше начин да ги последва. А дори и да ги беше открил, те щяха да се подиграят на дрипавия скиталец. Нямаше меч, нито средства, за да си го набави, но момчетата яздеха далеч около малкия им лагер, разговаряха с други скиталци и научаваха новините. Олхунутите бяха забелязани през първите дни на пролетта и оттогава Темуджин не го свърташе на едно място.

— Би ли домъкнал Бьорте на това място? — попита Хаджиун, оглеждайки лагера.

Темуджин проследи погледа му и преглътна горчивината при вида на грубите гери и блеещите овце. Когато видя Бьорте за последен път, той обеща да се ожени за нея и да я направи съпруга на хан. Тогава знаеше цената си.

— Сигурно вече е дадена на някой друг — кисело каза Темуджин. — На колко трябва да е? На осемнадесет? Баща й не е човек, който би я оставил толкова дълго без мъж.

Хазар изсумтя:

— Обещали са я на теб. Ако са я омъжили за друг, можеш да го предизвикаш.

Темуджин хвърли поглед към брат си и отново се увери, че той никога не би могъл да поведе вълците. Хазар не притежаваше пламъчето на Хаджиун, не можеше моментално да схваща планове и стратегии. Но Темуджин помнеше нощта, когато бяха убили пастирите. Хазар се беше борил редом с него. В края на краищата, и той имаше нещо от баща си, макар че никога не би могъл да схване тънкостите, които Есугей обожаваше. Ако баща им беше жив, на следващата година Хазар също щеше да бъде отведен при олхунутите. И неговият живот бе съсипан от предателството на Елук.

Темуджин кимна с неохота.

— Ако имах нов дел, можех да ида при тях и да разбера какво се е случило с нея — каза той. — Поне щях да зная със сигурност.

— Всички се нуждаем от жени — весело се съгласи Хазар. — Аз самият усещам порива и не ми се иска да умра, без да съм видял някоя под себе си.

— Е, тогава ще липсваш на козите — обади се Хаджиун.

Хазар се опита да го перне, но брат му ловко избегна удара.

— Може би аз самият трябва да те заведа при олхунутите — рече Темуджин, като измери Хазар с поглед. — Нима сега не съм ханът на това семейство? В края на краищата, ти си един чудесен момък.

Истина беше, макар да бе казано на шега. Хазар бе израснал строен и силен, с тъмна кожа, жилаво тяло и рошава коса, която се спускаше чак до раменете. Вече не си правеха труда да сплитат косите си, а когато се случваше да ги подрежат, това бе само колкото да не им падат на очите и да им пречат да ловуват.

— Десет овце са бременни — каза Темуджин. — Ако задържим агнетата, ще можем да продадем малко кози и два от по-старите овни. Това би ни стигнало за нов дел, а може би и за по-добри юзди. Старият Оргуз се фукаше с едни такива онзи ден. Мисля, че искаше да му предложа сделка.

Хазар се помъчи да скрие интереса си, но от много време номерът със студената воинска физиономия не минаваше между тях. Нямаше нужда да се пазят, както ги бе учил Есугей, и бяха изгубили тренинг. Тъй като бяха съвсем бедни, решенията се вземаха единствено от Темуджин и останалите братя отдавна бяха признали правото му да ги води. Ставаше му по-добре при мисълта, че е хан, пък било то и само на няколко опърпани понита и два гера.

— Ще ида при стареца и ще се пазаря с него — каза Темуджин. — Ще яздим заедно, но не мога да те оставя там, Хазар. Нуждаем се от лъка и ръката ти. Ако имат момиче, което е започнало да кърви, ще говоря с тях да ти го дадат.

Хазар помръкна и Хаджиун съчувствено го потупа по ръката.

— А какво можем да им предложим? Ще разберат, че нямаме нищо.

Темуджин усети, че възбудата му намалява и се изплю на земята.

— Можем да нападнем татарите — внезапно каза Хаджиун. — Ако нахлуем в земите им, ще вземем, каквото намерим.

— И да ги накараме да ни подгонят — раздразнено отвърна Хазар. Не беше видял пламъчетата в очите на Темуджин.

— Смъртта на баща ни още не е отмъстена — каза той. Хаджиун усети настроението му и също стисна юмрук. — Достатъчно силни сме и можем да ударим, преди да са разбрали откъде им идва. Защо не? Олхунутите биха ни посрещнали добре, ако идем при тях с говеда и коне, и никого няма да го е грижа, ако те носят татарско клеймо.

Хвана братята си за раменете и ги стисна.

— Ние тримата можем да си върнем малко от онова, което ни дължат. За всичко, което изгубихме заради тях.

Виждаше, че Хазар и Хаджиун са готови, но внезапно Хаджиун се намръщи.

— Не можем да оставим майка ни сама с малките — каза той.

Темуджин размисли бързо.

— Ще я заведем при стария Оргуз и семейството му. Той има жена и момчета. Ще бъде в безопасност, както навсякъде другаде. Ще му обещая една пета от плячката и той ще се съгласи, сигурен съм.

Докато говореше видя, че Хаджиун гледа към хоризонта. Замръзна, щом забеляза какво бе привлякло вниманието на брат му.

— Конници! — извика Хаджиун към майка им.

Всички се обърнаха, когато тя се появи на вратата на по-близкия гер.

— Колко са? — попита тя, отиде до тях и напрегна очи да види странниците в далечината, но зрението й не беше като това на синовете й.

— Само трима — уверено каза Хаджиун. — Ще бягаме ли?