Степният вълк

Преглътна буцата в гърлото си и се взря надолу към мирната сцена. Може би щеше да послуша братята си и да пропълзи обратно в дерето между хълмовете, ако не беше мършавото пони, което мъжете бяха спънали недалеч. То спеше право и главата му почти докосваше земята. Темуджин копнееше за него. Искаше отново да язди. Така щеше да е в състояние да ловува по-далеч и да влачи по-едра плячка след себе си. Ако се окажеше кобила, щеше да има мляко, и при тази мисъл езикът на Темуджин почти усети киселия му вкус. Хората носеха много полезни неща със себе си и той не можеше да си позволи да ги остави, независимо от риска. Зимата наближаваше. Усещаше я във въздуха и в бодливите ледени иглички върху оголената си кожа. Колко време щяха да издържат без така необходимата им овча мас?

— Виждате ли кучетата? — промърмори Темуджин. Никой не отговори. Сигурно лежаха невидими, с увити около себе си опашки, за да се предпазят от студа. Мисълта, че могат да му скочат в тъмното, го тормозеше, но нямаше друг избор. Пастирите трябваше да умрат, ако искаше семейството му да оцелее.

Пое дълбоко дъх и провери дали тетивата му е суха и опъната.

— Моят лък е най-добър. Ще ида до тях и ще убия първия, който се събуди. Вие идвате след мен и стреляте по кучетата, когато ме нападнат. Ясно ли е?

Виждаше на лунната светлина колко нервни са братята му.

— Първо кучетата, после втория — повтори Темуджин. Искаше да бъде сигурен, че са го разбрали. Щом те кимнаха, той се изправи тихо на крака и се запромъква към спящите мъже, движейки се срещу вятъра, за да не го подушат животните.

Студът сякаш бе вцепенил обитателите на малкия лагер. Темуджин се приближаваше все повече и повече, чувайки собствения си дрезгав дъх. Докато притичваше напред, лъкът му беше готов за стрелба. Надяваше се, че стрелец, научен да пуска стрели от гърба на галопиращ кон, няма да се затрудни от тази задача.

Когато стигна на тридесет крачки разстояние, нещо край спящите мъже се размърда и една тъмна фигура се надигна и нададе вой. От другата страна към него с лай и ръмжене се втурна второ куче. Темуджин изкрещя от страх, като отчаяно се мъчеше да държи вниманието си насочено към пастирите.

Те се събудиха стреснати и се помъчиха да скочат на крака, но Темуджин опъна лъка и изстреля първата си стрела. Заради тъмнината не посмя да се цели в гърлото, стрелата проби дела, заби се в гърдите на единия мъж и той рухна на коляно. Темуджин го чу как крещи от болка и видя другаря му да се претъркулва и да става с опънат лък. Овцете и козите заблеяха в паника и побягнаха обезумели в нощта. Някои от тях профучаха покрай Темуджин и братята му, като се мятаха рязко настрана при вида на хищниците пред себе си.

Темуджин се мъчеше с всички сили да изпревари с изстрела си пастира. Втората стрела бе в пояса му, той я задърпа и изруга, защото острието се закачи. Пастирът нагласяше своята стрела със спокойната увереност на воин и за миг Темуджин се отчая. Нямаше да успее да освободи стрелата си. Ръмженето вляво от него го хвърли в паника. Обърна се, едното куче скочи към гърлото му и той падна назад в мига, в който стрелата на пастира избръмча над главата му. Изкрещя от ужас, докато челюстите на кучето се затваряха около ръката му, но тогава стрелата на Хазар се заби в гърлото на звяра и ръмженето рязко прекъсна.

Темуджин бе изпуснал лъка си и видя, че пастирът спокойно слага нова стрела на тетивата. По-лошото беше, че онзи, когото беше улучил, се изправяше с олюляване на крака. Той също беше намерил лък и Темуджин се замисли дали да не побегне. Знаеше, че всичко трябва да приключи още сега, иначе мъжете щяха да ги последват и да ги убият един по един на лунната светлина. Дръпна стрелата и тя се освободи. Сложи я на тетивата с треперещи ръце. Къде беше другото куче?

Стрелата на Хаджиун улучи изправения пастир високо под брадичката. За миг мъжът остана с опънат лък и Темуджин си помисли, че ще стреля, преди смъртта да го отнесе. Беше чувал за воини, които са толкова добре тренирани, че могат да приберат меча в ножницата дори след като са убити, но пастирът рухна пред погледа му.

Раненият от Темуджин се суетеше с лъка си и изкрещя от болка, когато се опита да го опъне. Стрелата на Темуджин бе разкъсала мускулите на гърдите му и той не можа да огъне оръжието достатъчно силно, за да стреля.

Темуджин усети, че сърцето му се успокоява. Знаеше, че битката е спечелена. Хазар и Хаджиун застанаха до него и тримата загледаха мъжа, докато лъкът отново и отново се изплъзваше от пръстите му.

— Второто куче? — промърмори Темуджин.

Хаджиун не отмести поглед от борещия се мъж, който сега се молеше на нападателите си.

— Аз го убих.

Темуджин го тупна по гърба, за да му благодари.

— Да приключваме тогава.

Пастирът видя, че най-високият от нападателите взема нова стрела и опъва лъка си. Отказа се от борбата си, остави лъка да падне, измъкна нож от дела си и погледна към звездите и луната. Гласът му замлъкна и изстрелът на Темуджин улучи бледото петно на гърлото му. Мъжът се олюля за момент и рухна на земята.