Степният вълк

Видя, че лицето на майка му отново става студено, и зачака неминуемата буря. Беше тичал много мили този ден и всеки мускул на мършавото му тяло го болеше. Не можеше да издържи сам още една нощ и този страх вероятно беше изписан на лицето му.

Хаджиун прекъсна ужасното напрежение.

— Довечера един от нас трябва да остане на стража, ако случайно се появят — каза той.

Темуджин кимна, без да се обръща към него, вперил поглед в майка си.

— Имаме нужда един от друг — каза той. — Дори и да съм сгрешил с убийството на брат ми, това не променя нещата.

Козлето изблея и се опита да избяга в пролуката между Хулун и Темуге. Хулун посегна и го хвана за шията. На светлината от огъня Темуджин видя, че тя плаче.

— Какво да ти кажа, Темуджин? — промърмори тя. Козлето бе топло и тя скри лицето в козината му, докато то се мъчеше да се освободи. — Разкъса сърцето ми и може би вече не ме е грижа какво е останало от него.

— Обаче те е грижа за другите. Трябва да преживееш зимата или с всички ни е свършено — каза Темуджин. Докато говореше, се беше изправил и жълтите му очи засветиха в заревото на пламъците.

Хулун кимна леко и тихо затананика песничка от детството си, докато милваше ушите на козлето. Беше видяла двама от братята си да умират от чума. Те почерняха, подуха се и племето на баща й ги изостави в степта. Беше чувала как воините крещят от неизлечими рани, агонията им продължаваше дни наред, докато смъртта най-накрая не се смилеше над тях. Някои дори молеха да им прережат гърлата и молбата им се изпълняваше. Беше вървяла редом със смъртта през целия си живот и щеше да преживее като истинска майка на вълци дори това, че изгуби син.

Не знаеше трябва ли да обича този, който го беше убил, но копнееше да го привлече към себе си и да прогони мъката му. Не го стори, вместо това посегна към ножа си.

Беше издялала дървени купи, докато синовете й бяха на лов, и подхвърли едната на Хазар и Хаджиун. Темуге се завтече да вземе друга. Останаха само два от грубите съдове и Хулун обърна тъжни очи към последния си син.

— Вземи купата, Темуджин — след известно време рече тя. — Кръвта ще ти даде сила.

Той сведе глава, разбра, че тя му позволява да остане. Ръцете му трепереха, когато взе купата си и я протегна с другите. Хулун въздъхна и сграбчи по-здраво козлето, преди да забие ножа и да пререже вените на шията му. Кръвта потече по ръцете й и момчетата се забутаха да я уловят, преди да е изтекла в земята. Козлето продължи да се мята, докато напълниха купите и пиха от горещата течност, мляскаха с устни и усещаха как тя стопля костите им и намалява болката.

Когато струята стана съвсем слаба, Хулун вдигна отпуснатото създание с една ръка, търпеливо напълни своята купа до ръба и пи. Козлето все още слабо мърдаше във въздуха, но вече умираше. Очите му бяха огромни и тъмни.

— Ще сготвим месото утре вечерта, когато съм сигурна, че огънят няма да привлече пастирите насам — каза тя. — А ако дойдат, не трябва да си тръгнат, за да разкажат къде сме. Разбирате ли?

Момчетата облизаха кървавите си устни и кимнаха сериозно. Хулун пое дълбоко дъх, смазвайки мъката дълбоко в себе си, там, където все още оплакваше Есугей и всичко, което бяха изгубили. Трябваше да я затвори някъде, за да не я унищожи, но вътрешно продължаваше да плаче.

— Ще дойдат ли да ни убият? — попита с тънък глас Темуге, гледайки уплашено към откраднатото козле.

Хулун поклати глава и го придърпа към себе си, за да го успокои.

— Ние сме вълци, мъничкият ми. Не умираме така лесно.

Докато говореше, погледът й не се откъсваше от Темуджин и той потръпна от студената й свирепост.

Притиснал лице в замръзналата трева, Темуджин гледаше надолу към двамата пастири. Спяха по гръб, увити в плътните си делове, с прибрани в ръкавите ръце. Братята му лежаха по корем до него и скрежът се просмукваше през дрехите им. Нощта беше съвършено тиха. Купчината спящи животни и хора не подозираха, че някой ги дебне. Темуджин напрягаше очи в сумрака. И трите момчета бяха въоръжени с лъкове и ножове и в израженията им нямаше и капка лекомислие, докато следяха и преценяваха шансовете си. Всяко тяхно движение щеше да накара козите да заблеят уплашено и двамата пастири мигом щяха да се събудят.

— Не можем да се приближим повече — прошепна Хаджиун.

Темуджин се намръщи, докато обмисляше проблема, и се помъчи да не обръща внимание на болката от лежането върху замръзналата земя. Пастирите сигурно бяха корави хора, напълно способни да оцеляват тук. Имаха лъкове и бяха свикнали да убиват вълците, които крадяха агнетата им. Нямаше да има особена разлика, ако жертвите им бяха три момчета. Особено през нощта.