Степният вълк

Никой не беше опитвал нещо по-вкусно досега. Семейството се стопли и се развесели обнадеждено. Един изстрел с лък бе предизвикал тази промяна, макар че и Хаджиун бе добавил три рибки и няколко скакалци в огъня. Момчетата гълтаха горещите хапки прекалено бързо и трябваше да пият вода, за да ги угасят. Ако братята му не бяха толкова щедри в хвалбите си, Темуджин може би щеше да прости кражбата. Бехтер приемаше това като нещо заслужено и малките му очи искряха от веселие, разбираемо единствено за Темуджин.

Тази нощ не валя и момчетата спаха във втория груб заслон, който бяха направили. Заситили бяха малка частица от глада си. Той все още ги измъчваше, но сега можеха да го контролират.

Докато изпразваше мехура си на земята, Темуджин неволно си спомни за олхунутите и онази нощ, когато се беше промъкнал след Коке. Тогава бе още дете и нямаше какво друго да прави, освен да си урежда сметките с другите момчета. Копнееше за невинността на онази нощ и му се искаше Бьорте да беше тук, за да я прегърне. Изсумтя при тази мисъл. Знаеше, че тя е на топло и добре нахранена, докато той бе станал кожа и кости.

Усети нечие присъствие зад себе си, рязко се завъртя и се присви, готов да нападне или да избяга.

— Имаш добър слух, братко — разнесе се гласът на Хаджиун. — Защото аз съм безшумен като нощен ветрец.

Темуджин му се усмихна и се отпусна.

— Защо не спиш?

— От глад — сви рамене Хаджиун. — Вчера бях престанал да го усещам, но после Бехтер домъкна мармота и стомахът ми се събуди отново.

Темуджин се изплю на земята.

— Моят мармот. Аз го убих. А той ми го отне.

Трудно разчете на лунната светлина изражението на Хаджиун, но разбра, че е разтревожен.

— Така и предполагах. Не мисля, че останалите са забелязали.

Замълча — дребна мрачна фигура, стояща в мрака. Темуджин видя, че нещо издува туниката му и го смушка с пръст.

— Какво е това? — попита той.

Хаджиун се огледа нервно към лагера, измъкна нещо и го вдигна в ръка. Беше тялото на друг мармот и Темуджин го опипа обхванат от гняв. Костите му бяха сцепени точно както би го сторил гладен човек, за да се добере по-скоро до парченцата костен мозък. Бехтер не беше рискувал да запали огън. Костите бяха сурови, явно животното бе убито преди не повече от един ден.

— Намерих го на мястото, където ловуваше Бехтер — с тревожен глас каза Хаджиун.

Темуджин обърна крехките дребни кости в ръцете си и пръстите му докоснаха черепа. Бехтер бе оставил кожата там, но очите ги нямаше. Беше убил мармота в деня, в който всички в лагера бяха останали без храна.

Коленичи и потърси някое парченце месо. От костите се носеше слаба миризма на гнило, но едва ли се бяха развалили за един ден. Хаджиун коленичи заедно с него и двамата ги засмукаха с наслада. Това не продължи дълго.

— Какво ще правиш? — попита Хаджиун, щом приключиха.

Темуджин взе решение и не изпита капка съжаление.

— Виждал ли си кърлеж върху кон, Хаджиун?

— Разбира се — отвърна брат му. И двамата бяха виждали тлъстите паразити, достигащи на големина колкото последната фаланга на палец. Щом ги измъкнеха, от раната потичаше кръв, която се съсирваше след цяла вечност.

— Той е много опасен, когато конят е слаб — тихо каза Темуджин. — Знаеш ли какво трябва да сториш, ако откриеш кърлеж?

— Да го убия — прошепна Хаджиун.

На сутринта Бехтер напусна лагера, а Темуджин и Хаджиун се промъкнаха след него. Знаеха къде предпочита да ловува и го оставиха да се отдалечи достатъчно, за да не усети, че го следят.

Докато се промъкваха между дърветата, Хаджиун хвърляше тревожни погледи към Темуджин. Темуджин усети неговия страх и се зачуди, че той самият не се боеше. Гладът се бе превърнал в постоянна болка в корема му и на два пъти му се наложи да спре, за да изхвърли зеленикава течност от червата си, като се бършеше с мокри листа. Чувстваше се замаян и слаб, но гладът бе изгорил всяко чувство за жалост у него. Имаше лека треска, но се насили да продължи напред, макар че сърцето му слабо прескачаше. Това е да си вълк, осъзна той. Без никакъв страх и жалост, просто желание да се отървеш от врага.

Не беше трудно да проследят Бехтер в калта. Той не се бе опитал да прикрие следите си. Единствената опасност бе да се натъкнат на него, докато дебне плячката си. Стъпваха безшумно, наострили всичките си сетива. Видяха две чучулиги на едно дърво пред себе си и Хаджиун леко докосна брат си по ръката. Предпочетоха да заобиколят, за да не рискуват птиците да вдигнат тревога.

Хаджиун спря, Темуджин се обърна към него и трепна при вида на черепа му, който ясно изпъкваше под кожата. Гледката беше болезнена, Темуджин си помисли, че вероятно и той изглежда на крачка от смъртта. Ако затвореше очи, се олюляваше и трябваше да се бори със замайването. Нужно беше усилие на волята, за да поеме бавно и дълбоко дъх и да успокои лудешкото биене на сърцето си.