Степният вълк

— Ще оцелеем, синове мои. Ще оцелеем, докато станете мъже. А когато остарее, Елук ще се чуди дали не идвате за него всеки път, щом чуе тропот на копита в тъмното.

Погледнаха я със страхопочитание. Яростната й решимост беше достатъчно силна, за да прогони отчаянието им и те почерпиха сила от нея.

— А сега вървете! — заповяда им тя. — Подслон, а после храна.

11.

Бехтер и Темуджин стояха сгушени един до друг, мокри до кости в ситния дъжд. Преди мръкване бяха стигнали обраслото с дървета дере сред хълмовете. По клисавата блатиста земя ромолеше поточе. Тясната цепка в земята бе приютила черностволи борове и бели като кости брези. Отекващият плясък на вода плашеше момчетата, треперещи сред сплетените като голямо гнездо корени.

Преди да се стъмни, Хулун ги беше пратила да съберат нападали фиданки, да довлекат дълги гниещи дънери и да ги закрепят с кал към изкривеното стебло на едно ниско дърво. Ръцете и гърдите им бяха изподраскани, но тя не им позволи да почиват. Дори Темуге беше носил наръчи борови клонки и ги бе трупал на купчина, докато най-сетне завършиха грубото убежище. Не беше достатъчно голямо да побере Бехтер и Темуджин. Хулун ги бе целунала с благодарност, а двамата стояха горди и я гледаха как влиза на четири крака вътре с бебето. Хазар се сви в краката й като треперещо куче, а Темуге пропълзя след тях, като тихо подсмърчаше. Известно време Хаджиун остана с по-големите момчета, но се олюляваше от изтощение. Темуджин го хвана за ръката и го бутна при другите. Едва успя да се побере вътре.

Главата на майка им се отпусна бавно на гърдите й, докато малкото момиче сучеше. Темуджин и Бехтер се отдалечиха колкото може по-тихо и затърсиха място, където да скрият лицата си от дъжда, за да успеят да заспят.

Не намериха никакъв подслон. Плетеницата от корени беше малко по-привлекателна от перспективата просто да легнат в калта, но невидимите буци и чворове ги тормозеха, както и да се наместваха. Щом задремеха, върху лицата им падаха ледени пръски и ги будеха за няколко замаяни мига, през които се чудеха къде се намират. Нощта продължи безкрайно.

Когато за пореден път се събуди и раздвижи схванатите си крака, Темуджин се замисли за изминалия ден. Странно беше да изоставят бащиното тяло. Всички се обръщаха назад да видят как бледото петънце става все по-малко. Хулун забеляза изпълнените им с копнеж погледи и това я раздразни.

— Родовете винаги са били около вас — каза им тя. — Досега не ви се е налагало да се криете от крадци и скиталци. Сега обаче трябва да се скрием. Дори един-единствен пастир може да ни избие всички, а така справедливостта никога няма да възтържествува.

Новата, сурова реалност ги смразяваше колкото и дъждът, който заваля сякаш да ги обезсърчи още повече. Темуджин примигна от струйка вода, стичаща се върху лицето му. Не знаеше дали изобщо е спал, макар да усещаше, че е минало време. Стомахът му стържеше и той се зачуди как ли щяха да си набавят храна. Ако Елук им беше оставил поне един лък, можеше да се изхранят с мармоти. А сега щяха да измрат от глад само за няколко дни. Вдигна глава и видя, че дъждовните облаци са отминали и звездите отново осветяват земята. От дърветата продължаваше да капе, но той се надяваше, че утрото ще бъде по-топло. Влагата се бе просмукала до костите му, а дрехите му бяха покрити с кал и листа. Усети хлъзгава тиня между пръстите си, когато сви юмрук и се сети за Елук. Някаква борова игличка се заби в дланта му, но той не обърна внимание и безмълвно прокле предателя. Стисна юмрук още по-силно, цялото му тяло се разтресе и той видя зелени проблясъци под клепачите си.

— Пази го жив — прошепна той към бащата-небе. — Пази го силен и здрав. Пази го жив, за да го убия.

До него Бехтер изсумтя в съня си и Темуджин отново затвори очи. Копнееше часовете да се изнижат по-бързо и утрото да настъпи. Искаше същото като по-малките си братя — майка му да го прегърне и да реши всички проблеми. Знаеше обаче, че трябва да бъде силен заради нея и заради братята си. Едно беше сигурно — те щяха да оцелеят и един ден той щеше да убие Елук и да вземе меча на Есугей от мъртвата му ръка. С тази мисъл отново потъна в сън.

Станаха веднага щом се съмна достатъчно, за да виждат изцапаните си лица. Очите на Хулун бяха подпухнали от изтощение, но тя събра децата около себе си. Единственият мях с вода се предаваше от ръка на ръка. Мъничката й дъщеря нервничеше и вече се бе омазала в пресни изпражнения. Нямаха резервни пелени и бебето нададе рев, който сякаш щеше да продължи безкрайно. На Хулун не й оставаше друго, освен да не обръща внимание на писъците, но детето отказваше да суче. Накрая дори търпението на майка им се изчерпа и тя остави голата си гръд да виси навън, докато малкото момиченце стискаше юмручета и ревеше към небето.

— Ако искаме да оживеем, трябва да си намерим сух подслон и да тръгнем на лов и риболов — каза тя. — Покажете кой какво има, така че всички да знаем.

Забеляза, че Бехтер се колебае, и се обърна към него.